— Аз съм в отпуск, сър.
— Е, няма значение! Можете да си вземете дните по-късно през януари.
— Или през февруари — промърмори Морс.
— Може и през февруари! — съгласи се полицейският началник.
— Боя се, че тази вечер съм зает, сър. Ще участвам във финала на викторината за кръчмите във Фрайър.
— Радвам се да чуя, че има хора, които проявяват такова доверие във вашите умствени способности.
— Наистина съм добър, като изключим спорта и поп-музиката.
— О, зная това, Морс! — Сега полицейският началник говореше съвсем бавно. — Аз също вярвам във вашите умствени способности.
Морс въздъхна в слушалката и запази спокойствие, а началникът продължи:
— Имаме на разположение дузини мъже тук, ако имате нужда от тях.
— На дежурство ли е сержант Луис? — попита Морс, като напълно се предаде.
— Луис? А, да. Всъщност, той ще мине покрай вас да ви вземе. Мислех си, нали знаете, хм…
— Много сте любезен, сър.
Морс остави слушалката и отиде до прозореца, където погледна към необичайно пустата и заглъхнала улица. Камионите на Корпорацията бяха изскърцали за втори път късно следобеда, но само няколко коли с внимателни шофьори отвреме-навреме се промъкваха по заледената улица. Въпреки това, Луис се бе съгласил да дойде. Всъщност, помисли си Морс, той вероятно с радост се измъква от гледането на телевизионната програма в първата вечер на Новата година.
На лицето на Морс се появи едва доловимо злорадство, когато видя как полицейската кола попадна в канавката сред лапавицата. Той махна с ръка на мъжа, който излезе от нея — набит и донякъде недодялан човек, за когото единственият недостатък в спокойния живот, изпълнен с добродетели, бе ненаситното пристрастие към яйцата и пържените картофи, както и страстта към бързото шофиране.
Сержант Луис погледна нагоре към прозореца на апартамента и забеляза жеста, с който Морс го поздрави. И ако в този момент Луис беше малко по-наблюдателен, той щеше да забележи, че в дълбоките сенки на доста хладните сини очи на Морс проблясваха пламъчета на почти радостно задоволство.
ОСМА ГЛАВА
Сряда, 1-ви януари, следобед
Поради това аз заставам пред вас, въоръжен със заблудата за разумната достатъчност, на която твърде много хора сред нас разчитат.
Луис паркира зад двете полицейски коли пред Хотел „Хауърд“, където униформен полицай с черно-бяла карирана шапка стоеше пред главния вход, а един от неговите колеги в същата униформа охраняваше входа на прилежащата собственост по-надолу по Бенбъри Роуд.
— Кой разследва случая? — попита Морс първия полицай, докато минаваше през фоайето, изтупвайки снега от краката си на изтривалката.
— Инспектор Морс, сър.
— Знаете ли къде е? — попита Морс.
— Не съм сигурен, сър. Току-що идвам.
— Познавате ли го?
— Никога не съм го виждал.
Морс продължи навътре, а Луис потупа полицая по рамото и пошепна в ухото му:
— Когато го видиш оня, Морс де, нали той е главен инспектор и е много строг, така че — внимавай, момче.
— Ама че сме двойка! — промърмори Морс, докато двамата стояха пред рецепцията, където в една стаичка зад гишето сержант Филипс от Градския отдел за борба с криминалната престъпност (Морс го позна) стоеше и говореше с един бледен и загрижен човек, представен им като мистър Джон Биниън, собственикът на хотела. И съвсем скоро Морс и Луис знаеха от самия собственик толкова — тоест почти нищо — колкото и всички останали за наскоро разкритата трагедия в хотела.
Двете деца на семейство Андерсън тъкмо били довършили снежния си човек и вече се мръквало, когато дошъл баща им, мистър Джералд Андерсън. И тъкмо той забелязал, че един от прозорците откъм задната страна на партера на пристройката е отворен. Той донякъде се учудил от видяното, тъй като било доста мразовито, а от север духал леден вятър. После се приближил и видял как полудръпнатите пердета се развяват от течението. Не се доближил съвсем до прозореца, под който (както той бил забелязал) снегът бил съвсем неотъпкан. Споменал за случилото се на жена си, когато се върнал в хотела и по нейно настояване споделил безпокойството си със собственика — към 17:00 ч. Това било всичко. В резултат от това, двамата — Андерсън и Биниън, отишли до пристройката и по наскоро постлания с килими коридор стигнали до втората врата вдясно, където на дръжката на вратата висяла бележка на английски, френски и немски с молба към евентуалните неканени посетители да не безпокоят обитателя на стаята. След няколко почуквания на вратата, Биниън отключил с резервния си ключ и веднага разбрал защо човекът, който се намирал вътре, не е в състояние (очевидно от доста време насам) да реагира на чукането по вратата или да се обезпокои от ледените повеи на вятъра.