Човекът на леглото бил мъртъв, а стаята — студена като гроб.
Почти веднага слухът за убийството плъзнал из хотела. И въпреки неистовите протести на Биниън, доста от гостите (включително, както се оказа, всички от пристройката) поели нещата в собствените си ръце, опаковали багажа си, стегнали куфарите си (в един случай даже не платили и сметката) и заминали от Хотел „Хауърд“, преди сержант Филипс от Сейнт Олдейтс да пристигне към 17:40.
— Какво? — изрева Морс, когато Филипс обясни, как е позволил на още четирима от гостите да напуснат хотела, след като проверил имената и адресите им.
— Ами, ситуацията беше много сложна, сър, и аз помислих…
— Господи! Никога ли не са ви казвали, че ако има съмнителни обстоятелства, трябва да задържите част от заподозрените! А какво нравите вие, сержант? Казвате им да се разкарат!
— Аз съм събрал подробностите…
— Няма що! — ядосано отвърна Морс.
Биниън, който стоеше съвсем объркан, докато Морс (не без основание, трябва да се признае) критикуваше неудачника Филипс, реши да се притече на помощ.
— Положението наистина беше много сложно, инспекторе, и ние помислихме…
— „Помислихме“! — начинът, по който Морс повтори тази дума, я накара да изплющи като наказание за подобно нахалство и ставаше съвсем ясно, че той от пръв поглед не бе харесал собственика на хотела. — Мистър Биниън, нали не ви плащат, за да мислите по този случай? Не? Но на мен ми плащат! Плащат дори и на сержант Филипс. И ако преди малко се ядосах на него, бе защото аз по принцип уважавам това, което той мисли и което се опитва да прави. Но бих ви бил задължен, ако не изказвате мислите си, без да съм ви помолил за това — може ли?
В последната част на тази малка проповед гласът на Морс стана хладен и равен като снега, който Сара Джонстън бе видяла тази сутрин. Самата тя, седейки мълчаливо на рецепцията, бе доста обезпокоена от новодошлия, и най-вече от резкия му тон. Но слуховете гласяха, че намереният в Пристройка 3 труп бил с ужасно обезобразено лице. И тя бе успокоена от факта, че в полицията бяха оценили сериозността на престъплението и бяха изпратили човек от висшите служители в Отдела за криминални престъпления. Обаче той беше обезпокояващо странен, този мъж с пронизващи настоятелни очи — очи, които отначало и напомняха за по-фанатизираните политици като Бен, или Джоузеф, или Пауъл, както ги бе виждала по телевизията — очи, които изглеждаха некомуникативни и невиждащи, очи отправени към някакъв далечен и въображаем хоризонт. И все пак, не бе съвсем така и тя го разбра, когато след първоначалния си гняв той я погледна така прямо и дръзко в очите, че за момент тя можеше да се закълне, че ще и намигне.
Човекът, когото в последните три дни бе видяла три пъти!
Бе влязъл още един мъж — човекът с гърбицата, когото тя бе видяла по-рано. В очите на Сара той също бе от най-странните представители на човешкия род. От тъжно спуснатите краища на тънките му устни под ъгъл от 45 градуса висеше цигара, а няколкото кичура на правата му черна, сплъстена на върха на жълтеникавото му теме коса биха накарали доста хора да предположат, че е скромен предприемач. (Колкото и да е странно, през петнадесетте години, в които те се познаваха — и уважаваха — Морс неизменно се бе обръщал към полицейския лекар на малко име, докато докторът винаги се обръщаше към Морс по презиме.)
— Бях тук преди час — започна лекарят.
— Медал ли искате, или какво? — каза Морс.
— Вие ли водите следствието?
— Да.
— Е, тогава идете да огледате. Ще бъда на разположение, когато ме повикате.
Вървейки непосредствено зад Биниън, Филипс и Луис Морс тръгна към пристройката, но насред пътя се спря и се взря в огромния подемен кран, разперен на около петдесет метра над земята, като че ли за благословия или пък за проклятие, насочено към едното или другото крило на постройката, между които се намираше.
— Не биха могли да ме накарат да върша тази работа, Луис — каза той, докато погледът му се рееше към нестабилната конструкция на върха на сградата, където се предполагаше, че трябва да седи някакъв оператор.
— Не е и необходимо, сър. Тези неща могат да се задвижват и от земята. — Луис посочи платформата, само на около два метра над земята, от железния под на която под различни ъгли се подаваха ръкохватки на лостове. Морс поклати глава и извърна очи от кабината на крана към кръстосаната желязна мачта, която се чернееше на фона на прихлупеното тъмно небе.