Тя се заизкачва нагоре по стълбите припряно. И съдбовно.
Само минута след вземането на това решение — въпреки че то едва ли би се сторило на някого прекалено необмислено — Томас Бауман остави вестника си и отиде да отвори на настоятелното почукване на входната врата. С приятелско кимване той поздрави една невзрачно облечена млада жена, която стоеше под проливния дъжд на верандата с крещящо многоцветен дълъг чадър, обута във високи до коленете жълти гумени ботуши, което му напомни за предаванията на „Текникълър“ за първото кацане на човек на луната. Определено можеше да се каже, че някои от жените в околността бяха доста по-неосъзнати по отношение на модата, отколкото съпругата му.
— Тя е почти готова — каза той. — Остава и само да си сложи балетните пантофки за организираната ви обиколка из разораните полета.
— Съжалявам, че малко позакъснях.
— Ще влезете ли?
— По-добре не. Нямаме много време. Здравей, Маргарет!
Елегантните допреди малко крака, които с лекота се бяха забързали нагоре по стълбите, сега слизаха по-тържествено, обути в чифт сиви половинки с дебели подметки. Ръка в сива ръкавица набързо мушна бяла кърпичка в сивата чанта — и най-после Маргарет Бауман беше готова за погребението.
ВТОРА ГЛАВА
Ноември
— Никой никога не забелязва пощальоните — каза той замислено, — а и те изпитват страсти като останалите хора.
Малко след като входната врата се затвори след двете жени, той хвърли поглед към мократа поляна, простираща се между широкия салонен прозорец и пътя. Бе казал на Маргарет да вземе колата, ако иска, тъй като самият той нямаше намерение да излиза. Но очевидно те бяха заминали с колата на другата жена, тъй като кафеникавото „Метро“ си стоеше на наклонената алея пред гаража. Спокойно можеше да се каже, че Чарлбъри Драйв е ненаселено място. Дъждът все така се лееше.
Той се качи на горния етаж и отиде в спалнята за гости, където отвори дясното крило на масивния гардероб от тъмен махагон, чието предназначение беше да поглъща свръхпотока от негови и на жена му дрехи. Зад това крило, до дясната стена на гардероба, стояха осем бели кутии от обувки, наредени една върху друга. От този куп той внимателно измъкна третата кутия отдолу нагоре. Вътре имаше бутилка малцово уиски, около две трети празна — или една трета пълна, както вероятно би я описал човек, зажаднял за съдържанието й. Тази кутия от обувки беше стара и след сватбата му с Маргарет служеше като тайно скривалище за две неща. По времето, когато той все още играеше футбол, в продължение на цяла седмица тя беше пазила тайната на комплект порнографски картички, които обикаляха поред от ветерана-вратар до четиринадесетгодишния ляв страничен нападател. А сега (и то все по-често) тя служеше за скривалище на уискито, с което той се снабдяваше, както самият съзнаваше, доста рисковано превишавайки полагаемия му се бюджет. И двете тайни бяха, без съмнение, доста престъпни, и все пак не бяха смъртни грехове. Всъщност, той постепенно стигна до извода, че прекрасната, малко пълничка Маргарет вероятно би му простила за снимките, но може би не и за уискито. Или пък би му простила и за уискито? Той бе успял да разбере, достатъчно навреме след сватбата им, че тя по-скоро би предпочела измамната трезвеност пред пиянската искреност. Но дали не се бе променила? И то в последно време? Вероятно неведнъж е усещала дъха му, въпреки че през последните няколко месеца интимната им близост не бе кой-знае колко романтична, а по-скоро доста епизодична и съвсем скромна. Не че подобни съображения особено го притесняваха, ако въобще такъв проблем съществуваше за него точно в този момент. Той извади бутилката, намести обратно кутията и точно когато преместваше на закачалката два от старите си костюми, погледът му попадна на нея — на пода, точно зад лявото крило на гардероба, което според него никога не се отваряше: черната чанта, която съпругата му бе решила да остави в последния момент.