За момент Луис помисли, че Морс ще устои на изкушението.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Сряда, 1-ви януари, следобед
Когато пия, аз мисля; а когато мисля, аз пия.
— Джин с кампари за мен, Морс, а вземете и за себе си. Моят интернист непрекъснато ми повтаря, че човек трябва да се въздържа от алкохол.
Скоро двамата стари приятели седяха един срещу друг в бара, като лекарят бе подпрял продълговатата си глава на лявата си ръка.
— Време на смъртта! — каза Морс. — Хайде!
— Приятно питие, а, Морс?
— Науката за смъртта не е напреднала и с милиметър по твое време, а?
— А-ха! Подигравате се с класическото ми образование!
— Но, Макс, в днешно време можеш от космически спътник да видиш как муха потрива пипала кацнала върху парче пудинг в деликатесен магазин в Харлем — знаеш ли това? И, въпреки това, Вие не можете…
— Стаята беше студена като църква, Морс. Как очаквате да…
— Какво знаете вие за църквите?
— Имате право.
Те замълчаха за известно време, а Морс гледаше към огъня, където един пън внезапно падна и от него изхвръкнаха рояк искри към решетката, до която бяха наредени четвъртити трупчета.
— Обърнахте ли внимание, че зад пристройката бяха секли дървета, Макс?
— Не.
Морс отпи от джина си. — Май съм се пристрастил към това.
— Мислите, че е използван клон, или нещо подобно…? Предполагам, че е възможно. Около половин метър дълъг, удобен за хващане, десетина сантиметра дебел.
— Не сте видели трески?
— Не.
— А бутилка?
— По лицето му нямаше счупени стъкла, доколкото можах да видя.
— Трудна работа, трудна. На онези, които чупят бутилките с шампанско при пускането на бойни кораби на вода, сигурно им е много трудно.
— Може би ще намерим нещо, Морс.
— Кога можете да ми дадете доклада?
— Не тази вечер.
— Сигурно е имало много кръв?
— Доста. Въпреки, че не е имало чак избликване.
— Не е много уместно да разпитвам гостите дали не са видели някого да върви с петна от кръв по празничната си риза?
— А какво ако е била жена, Морс? С кръв по елегантния си корсаж?
— Възможно е, предполагам.
Лекарят поклати с недоверие глава и погледна към огъня: — Горкият човек… Някога мислите ли за смъртта? Mors, mortis7 — женски род, помните ли?
— Нима мислите, че мога да забравя подобна дума? Тя е почти като името ми…
Лекарят се усмихна на тази констатация и пресуши чашата си. — Нека допием бутилката. После ще се върнем и отново ще огледаме мястото на престъплението.
— Когато тялото го няма?
— Вие май много не харесвате гледката на кръв?
— Не. Не трябваше да ставам полицай.
— Кръвта винаги ме е възбуждала — още като момче.
— Не е нормално!
— А сега?
— Защо не?
— А вас какво ви възбужда? — попита лекарят, като взе двете чаши.
— Миналата седмица ме питаха същото от „Оксфорд таймс“ — Макс. Трудно е, нали разбирате — да ти задават подобни въпроси просто така.
— А вие какво отговорихте?
— Казах им, че винаги съм се възбуждал от думата „разкопчаваме“.
— Умно.
— Не особено. Това е от едно стихотворение на Ларкин8. Ние всъщност че знаем нищо за прелестите на живота…
Но лекарят, очевидно не го бе чул, тъй като вече стоеше пред бара и нетърпеливо почукваше с празната чаша по тезгяха.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Сряда, 1-ви януари, следобед
Затворете прозореца, спуснете завесите, скрийте тази коварна луна.
Под надзора на лекаря санитарите със замръзнали нозе най-после бяха закарали покрития с бял чаршаф труп в моргата на Олд Редклиф в 23:30 ч. и Луис се радваше, че предварителната работа по случая бе свършена. Двамата мъже, които вземаха отпечатъци, си бяха тръгнали малко след единадесет часа, а десетина минути след тях бе тръгнал и младият фотограф с остра коса, сграбчил дръжката на своя фотоапарат със светкавица подобно на отровна змия. Самият лекар бе потеглил със стария си черен „форд“ в дванадесет без четвърт, а хотелът изглеждаше странно притихнал, когато Луис последва Морс през кишавия и почернял сняг до стаята, наречена Пристройка 3, където двамата мъже бяха за втори път тази вечер, като сега се опитаха да вникнат по-дълбоко в ситуацията.