— Е, поне имаме една следа, Луис.
Преди да тръгнат, Морс още веднъж с лекота отвори вратата (пантите й бяха добре смазани) на гардероба и хвърли последен поглед вътре.
— Май вашите момчета не са взели много отпечатъци тук вътре.
Луис погледна следите от праха за отпечатъци, които бяха разпръснати на няколко места по бялата вход на врата:
— Не бих казал, сър. По-скоро…
— Имах предвид вътре — каза Морс тихо.
Сара Джонстън си легна чак след полунощ и едва в ранните часове успя да заспи неспокоен сън. Мозъкът и непрекъснато се мяташе към странно обезпокоителния главен инспектор; неприязънта й към него непрекъснато нарастваше — към това, което той я бе питал, питал, питал. На моменти, докато бе изслушвал отговорите и, той като че ли не бе проявявал разбиране към нейната наивност или пропуски, на които сякаш гледаше като на непростими грехове. И преди всичко тя се връщаше към упоритото му настояване да се опита да си спомни нещо необичайно, нещо необичайно, нещо необичайно… Думите отекваха в съзнанието й и я безпокояха тъкмо защото беше имало, според нея, нещо необичайно… И все пак това „нещо“ продължаваше да й убягва; на моменти тя като че ли почти успяваше да го сграбчи, а после то отново й се изплъзваше, подобно на хлъзгав сапун по пода на банята.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Четвъртък, 2-ри януари, сутринта
Снегът е приятен, когато вали: той е като опиянението — приятно, когато започва, но много неприятно, когато свършва.
Морс реши, че е необходимо поне за няколко дни да създаде временен Щаб за разследване на убийството in situ9 и още от ранните часове на следващата сутрин стаята в задната част на пристройката — помещение с широки прозорци, което би било идеално за класна стая — бе превзето от Луис и Морс под формата на официален „Оперативен щаб“.
След спокоен и дълбок сън, душ рано сутринта и закуска с повишено съдържание на холестерин, изпълненият с енергия Луис бе изхвърчал към Хотел „Хауърд“ в 6:30 сутринта, а двадесетина минути по-късно бе пристигнал и Морс, който бе спал лошо, не бе взел душ и не бе закусил.
В седем и половина Джон Биниън, собственикът на хотела, пръв от многото хора през този ден, зае мястото си срещу двамата детективи пред разклатената маса.
— Ужасно нещо — каза Биниън. — Ужасно! Тъкмо когато нещата бяха тръгнали добре.
— Няма значение, сър — каза Морс, упражнявайки цялата си способност за самоконтрол, за да процеди през зъби последната от тези три думи. — Може пък да има цяла опашка хора, чакащи да спят точно в тази прословута стая.
— Вие бихте ли се наредили на такава опашка, инспекторе?
— Разбира се, че не — каза Морс.
Разговорът се завъртя около гостите като цяло и Биниън призна, че нещата вървели добре, въпреки краткото време, през което той се е занимавал с този бизнес.
— Напоследък дори не се и преструват; някои от тях дори не слагат халка, жените имам предвид. Обърнете внимание, връщали сме няколко души — нали разбирате, казваме, че всичко е заето.
— Мислите ли, че винаги можете да ги разпознаете дали са женени?
Биниън сериозно се замисли.
— Не! Не бих казал. Но мисля, че мога да разбера, ако отсядат заедно в хотел за пръв път.
— Как така?
— По много неща. Начина, по който го правят, предполагам: винаги плащат в брой и често пъти бъркат адресите си. Имахме, например, един миналия месец, който дойде с приятелката си и написа адреса си: Слоу, Бъркс!
— А вие какво направихте? — попита Морс намръщено.
— Нищо. Не бях аз на гишето, когато са се регистрирали. Но бях там, когато си тръгваха и направо му казах, че е добре следващия път, когато се регистрира в хотел да знае, че Слоу е в Бъркс.
— А той какво каза? — попита Морс, намръщвайки се още по-силно.
— Той само се ухили — като че не ме беше чул.
— Но Слоу е наистина в Бъркс! — каза Морс.
Познанията на собственика за хотелските порядки очевидно бяха доста по-напреднали от тези му по география и Морс не бе недоволен от краткото описание на реда в Хотел „Хауърд“. Като правило между 80 и 90 процента от гостите осъществяваха първия си контакт с хотела по телефона. Често пъти нямаше достатъчно време да се иска или получава писмено потвърждение. Най-често номерът на кредитната карта беше достатъчна гаранция от гледна точка на хотела, за да се установи bona jìdes10; но за така подробно планирано и широко рекламирано мероприятие като Коледното или Новогодишното тържество очевидно по-голямата част от гостите разменяха някаква кореспонденция с хотела. Що се отнася до действителната регистрация, това ставаше точно (както научиха двамата детективи) по начина, който всеки пътник би очаквал от един хотел: „Име?“ беше първия въпрос, и когато това се попълнеше в регистрационната книга, на госта се даваше карта, в която се съдържаха въпроси за фамилията, първото име (имена), компанията, служебния адрес, домашния адрес, начин на плащане, националност, регистрационен номер на колата, номер на паспорта, и накрая — подпис. След като попълнеха този изчерпателен въпросник, на госта (или гостите) се даваше листовка е указания за номера на стаята, цените, вида закуска, вида на стаята и други подобни. Когато от рецепцията връчеха на госта един от ключовете за стаята, които обикновено висяха на таблото зад гишето, можеше да се счита, че той е регистриран в хотела, като оставаше единствено да се уговори заглавието на предпочитания сутрешен вестник. Това бе всичко. В такъв малък хотел нямаше носач, който да пренася куфарите, въпреки че, разбира се, управата винаги наблюдаваше и осигуряваше необходимото съдействие на възрастни двойки, които потенциално рискуваха да получат сърдечен пристъп, ако качат куфарите си на първия етаж.