В осем и петнадесет дойде отговор от Чипинг Нортън, който гласеше, че в нито една от петте семейни двойки на име Балард нямаше съпруга, която да се казва Ан. Освен това, официалният градски архивар бе успял да прегледа местните регистри почти от началото на летоброенето и категорично можеше да потвърди, че няма и никога не е имало номер 84 на улицата, която сега и винаги се бе казвала Уест Стрийт в Чипинг Нортън.
В осем и четиридесет и пет груповият началник Бел позвъни от Сейнт Олдейтс, за да попита дали Морс има нужда от още хора. Но Морс отклони предложението, тъй като в момента не виждаше в какво може да му помогне допълнителен полицейски отряд, освен, може би, в това да извърши безсмислено и безполезно допитване из къщите в Чипинг Нортън, за да провери дали някой случайно не е познавал мъж на неопределена възраст, придружен от жена с фалшивото име Ан Балард, който нито има деформирано по рождение стъпало, нито ръката му е изсъхнала, нито пък има татуиран пречупен кръст на челото си, което би улеснило разпознаването му. По-нататък, от разпитаните сутринта гости стана съвсем ясно, че никой не би могъл е някаква сигурност да разпознае мистър Балард. Подобна неувереност (според Морс) не бе изненадваща: единствения път, когато гостите на хотела бяха срещнали Балард, бе през тази единствена вечер. Дотогава те изобщо не го бяха виждали. Пък и през по-голямата част от вечерта той бе придружаван и като че ли предпазван от своята, както се предполагаше, ревнива и собственически настроена съпруга. Всъщност, единствената причина, поради която мнозина от гостите въобще си го спомняха бе съвсем очевидна: той бе спечелил наградата за най-сполучлив мъжки костюм, облечен почти автентично като pere музикант от Карибските острови. Единственото съществено обстоятелство, което се спомена бе, че към края на вечерта той бе изпил повече от една чаша уиски „Белс“ според Манди, която бе стояла на бара. Но всички бяха единодушни, което подкрепяше и по-ранните свидетелски показания на Сара Джонстън, че Балард наистина е ял много малко. Няколко души си спомниха, че е танцувал със своята покрита с фередже компаньонка (любовница? съпруга?), и то почти през цялата вечер само с нея. Но мистър Додс (с едно „д“) бе готов да се закълне в бейзболния играч Джефри Бойкът, че към полунощ Балард е танцувал и с една весела млада дама на име мисис Палмър — „Филипа“ или „Пипа“ Палмър, както той я помнеше — както и със служителката от рецепцията („леко пийнала, инспекторе, така да се каже“). И това бе всичко. И към обяд, за Морс и Луис започна да става все по-ясно, че единствените сигурни и ценни показания, които ще получат, вече бяха дадени предната вечер от Сара (пийнала или не!) Джонстън, която бе заявила на Луис, че към един часа след полунощ е надзърнала от прозореца си и е видяла, как в този късен и заснежен час носителят на наградата с карибския костюм върви към пристройката с ръце през раменете на две жени до него. Поради това на Морс се стори разумно да призове откровената мис Джонстън още веднъж.
Тя седеше с кръстосани крака и уморен поглед, като през няколко секунди побутваше очилата към върха на носа си със средния пръст на лявата си ръка, на която нямаше никакви пръстени и с това безумно дразнеше Морс, докато самият той не надяна очилата си, изпълвайки се с увереността, че излъчва необходимата за един детектив проницателност.