— Значи след като групата от пристройката напусна празненството, останалите също се разотидоха?
— Така мисля.
— Не сте ли сигурна?
— Не.
— Казахте, че Балард е бил преметнал ръцете си върху раменете на жените?
— Не, едната му ръка бе върху раменете на едната жена, а другата…
— Кои бяха тези две жени?
— Едната бе мисис Палмър — в това съм напълно сигурна.
— А другата?
— Струва ми се, че беше… мисис Смит.
— Вие май сте била доста пийнала?
Бледото лице на Сара Джонстън пламна, по-скоро от гняв, отколкото от срам.
— О, да! — каза тя с твърд и тих глас. — Не мисля, че в целия хотел ще намерите някой, който да не мисли така.
— Но вие сте видели жените съвсем ясно? (Морс все повече започваше да цени мис Джонстън.)
— Да, видях ги съвсем ясно в гръб.
— Валеше сняг, нали?
— Да.
— Значи те са били с палта?
— Да. И двете бяха със светли зимни шлифери.
— И вие твърдите — Морс се върна към нейното изявление, — че другите трима от пристройката са вървели непосредствено зад тях?
Сара кимна.
— Тоест, ако сте права за първата тройка, във втората остава да са били мисис Балард, мистър Палмър и мисис… Смит — така ли?
Сара се поколеба за момент, а после каза „Да!“ — след което за пореден път побутна очилата към лъчезарните си очи.
— А зад всички тях вървеше мистър Биниън?
— Да. Мисля, че той искаше да заключи страничната врата на пристройката след тях.
— Така казва и той.
— Е, тогава може и да е вярно, инспекторе.
Но Морс като че ли не я чу. — След като мистър Биниън е заключил пристройката, там не би могъл да влезе никой?
— Не, освен ако този някой е имал ключ.
— Или ако тази някоя е имала ключ.
— Да, или ако тази някоя е имала ключ.
— Но всеки би трябвало да може да излезе после, нали?
Сара отново се поколеба, преди да отговори.
— Да, предполагам. Не се бях замисляла за това, но — да. Това е обикновена секретна ключалка и всеки от гостите е можел да излезе, стига да е искал.
В този момент неочаквано се намеси Луис.
— Вие абсолютно сигурна ли сте, мис Джонстън, че тогава е валял сняг?
Сара се обърна към сержанта, чувствайки облекчение да срещне погледа на приятелски очи и да чуе приятелски глас. И сега, когато се замисли, тя вече не беше съвсем сигурна. Вятърът тогава бе силен и навяваше вече натрупания сняг, като го завърташе на вихрушка под прозореца й, и тя не бе вече в състояние с абсолютна сигурност да твърди, че точно в онзи момент е валял сняг.
— Не — каза тя просто. — Не съм абсолютно сигурна.
— Защото — продължи Луис, — според прогнозата за времето на Радио Оксфорд, в района всъщност е спряло да вали около полунощ. Е, може малко и да е попреваляло след това, но силният сняг вече е бил спрял — така казват.
— Какво се опитвате да докажете, сержант? Аз не съм… сигурна…
— Само това, че ако снегът е бил спрял и ако някой е излязъл от пристройката онази нощ, би трябвало да останат следи от стъпките му, нали? Той би трябвало да пресече към главната алея.
Сара отново се замисли, и то твърде дълбоко. На следващата сутрин нямаше следи, водещи от пристройката към Бенбъри Роуд. Никакви! Тя почти можеше да се закълне. Но валеше ли сняг, когато бе погледнала през прозореца в онази фатална вечер? Да, валеше!
И точно това тя отговори на Луис просто и тихо:
— Не, нямаше стъпки, които да излизат от пристройката вчера сутринта. Но когато погледнах навън, валеше — да, сигурна съм в това.
— Искате да кажете, мис, че по Радио Оскфорд информацията за времето е била погрешна?
— Да, сержант.
Луис като че ли бе леко отблъснат от такова убедено и същевременно противоречиво показание и се обърна към Морс за подкрепа. Но в този момент (както често се бе случвало) той видя, че очите на Главния инспектор заблестяха с някакъв скрит пламък, като че ли някъде в задната част на мозъка му се бе включило някакво слабо взривно устройство. Но Морс запази мълчание и Луис се опита сам да се ориентира в ситуацията.
— И така, от това, което казвате, излиза, че мистър Балард вероятно е бил убит от някой от онези петимата.
— Ами да! Вие не мислите ли така? Струва ми се, че е бил убит от мистър или мисис Палмър, или от мистър или мисис Смит, или пък от мисис Балард — която и да е тя!
— Разбирам.
По време на този разговор Морс с подчертан интерес гледаше блондинката, която не бе гримирана, сресана и начервена, но това бе до време. Той стана и й благодари, след което като че ли почувства облекчение, че си е тръгнала.