По същество това бе всичко, което се съдържаше в доклада. Нямаше по-обстойна информация по такива ключови въпроси като времето на настъпване на смъртта, а по-скоро поредица от медицински термини, като „надорбитална кухина“ и „интраорбитална пукнатина“, на които Морс съвсем спокойно не обърна особено внимание. Но имаше бележка от лекаря, надраскана с разкривен почерк в долната част на доклада. „Морс, големите разкъсвания и контузии през цялата повърхност от носа до ушите са голяма пречка за непосредственото разпознаване — което не дава и възможност за правене на ясни снимки — а също така прави и лицето доста мъчителна гледка за роднините. Във всеки случай, хората винаги се променят, когато умрат. Що се отнася до времето на настъпване на смъртта, нямам какво да добавя към окончателната си преценка от вчера. Накратко, знаете толкова, колкото и аз и бих се изненадал, ако се окаже, че знаете нещо повече. Макс.“
Морс прегледа доклада по възможно най-бързия начин, който, ако трябва да бъдем верни на истината, далеч не бе светкавичен. Той никога не бе могъл да чете бързо и винаги бе завиждал на онези свои колеги, чиито очи имаха способността мълниеносно да стигат до центъра на страницата, като същевременно обръщат внимание и на това, което е написано отляво и отдясно. Но две неща — две прости и важни неща — бяха отчайващо ясни; и Морс ги облече с думи:
— Не знаят кой е той, Луис, не знаят и кога е умрял. Както винаги!
Луис се ухили:
— Въпреки това, той не е лошо старче.
— Трябва да се пенсионира! Твърде е стар! И пие много! Не, той не е лошо старче, както казвате, но се боя, че е започнал да залязва.
— Веднъж и Вие ми казахте, че залязвате, сър!
— Всички сме затам!
— Да отидем ли да огледаме и другите спални? — Луис говореше енергично и стана, като че ли изгаряше от желание да подтикне към по-целенасочена дейност сякаш изпадналия в летаргия Морс.
— Да не искате да кажете, че може да са забравили кредитните си карти?
— Никога не се знае, сър. — Луис прехвърляше голямата връзка ключове, които Биниън му беше дал, но Морс като че ли нямаше желание да се раздвижва.
— Да отида ли сам, сър? Морс най-после стана.
— Не! Нека да отидем и да огледаме стаите. Вие сте напълно прав. Започнете от стаята на семейство Палмър.
В стаята на семейство Смит, Пристройка 2, Морс се огледа без особен ентусиазъм (та нали прислужницата бе почиствала пристройки 1 и 2 през деня?), след което отгърна чаршафите на двойните легла, после отвори чекмеджетата на тоалетката и надзърна в гардероба. Нищо. В банята се виждаше, че някой от семейство Смит се е къпал сравнително скоро, тъй като двете големи бели хавлии бяха леко влажни и сапунът от нишата на стената бе използван, както и двете тумбести чаши, които стояха над мивката. Но Морс беше сигурен, че тук няма какво да се разбере. Не беше оставено нищо. В кошчето за боклук нямаше скъсани писма. Единствено на килима имаше няколко следи, най-вече до вратата, оставени от обувки и ботуши, с които бе тъпкано по снега и кишата. Във всеки случай, Морс беше почти сигурен, че семейство Смит, които и да бяха те, нямаха нищо общо с престъплението, тъй като, според него той беше съвсем наясно как те двамата се бяха озовали в Хотел „Хауърд“, регистрирайки се в последния момент и тръгвайки си веднага, щом се бе разбрало за убийството на Балард. „Смит, Дж.“ (Морс бе почти убеден в това) беше застаряващ мениджър от средния ешелон, налетял на младата си секретарка, който е казал на многострадалната си съпруга, че се налага да отиде на бизнес-конференция в Мидлъндс за Нова година. Подобно поведение бе нещо обичайно, Морс знаеше това; вероятно нямаше смисъл да се занимават повече с този въпрос. Все пак искаше му се да се запознае с нея, тъй като според останалите гости тя била приятна и привлекателна жена. Той седна на едното легло и взе телефона.
— Мога ли да ви помогна? — беше Сара Джонстън.
— Знаете ли какво е първото нещо, което ви казват, когато отидете на курс за работещи на рецепцията?