Отначало почти не обърна внимание на това случайно откритие, тъй като подобно обстоятелство трудно би предизвикало у него някакъв интерес или пък изненада. Но след малко се намръщи леко, а после и по-силно. Защо ли тя бе оставила чантата зад вратата на гардероба? Никога преди това не бе забелязвал нейните аксесоари. Обикновено тя държеше чантата си на масичката до леглото си — това, което беше по-близо до прозореца. Тогава защо…? Все още намръщен, той прекоси площадката на стълбището към тяхната спалня и погледна черните кожени обувки, едната обърната настрани, които тя тъй набързо бе свалила и захвърлила в долния край на леглото си.
Той се върна обратно в спалнята за гости и вдигна чантата. Нелюбопитен човек, който рядко изпитваше удоволствие да си пъха носа в чужди работи, той никога не бе и помислял да отваря писмата на жена си, или пък някоя от чантите й. Поне не бе му минавала подобна мисъл при нормални обстоятелства. Но защо все пак тя се бе опитала да скрие чантата си? Сега отговорът на този въпрос изглеждаше съвсем очевиден. Имаше нещо или някакви неща вътре в тази чанта, които тя искаше да скрие от неговите очи. А в бързината не бе имала достатъчно време да прехвърли цялото съдържание на едната чанта в другата. Закопчалката се отвори лесно и той почти веднага намери писмото — цели четири страници.
Ти си егоистична неблагодарна кучка и ако си мислиш, че просто можеш да се измъкнеш, когато си поискаш, по-добре знай, че те чакат още доста главоболия, тъй като вероятно и аз имам някои претенции. Опитай се да разбереш какво имам предвид. Ако можеш да се държиш като кучка, добре е да знаеш, че и аз мога да постъпвам така. Ти успя да получиш от мен това, което искаше, и само защото аз пожелах да ти го дам, ти си въобразяваш, че можем да зарежем всичко и да сме равни. С настоящето писмо искам да ти съобщя, че това не може да стане и, както вече казах, по-добре е да разбереш какво имам предвид. Можеш да бъдеш сигурна, че ще ти го върна…
Гърлото му беше пресъхнало, докато прегледа останалата част от писмото: на първата страница нямаше уводен поздрав, нито пък подпис на четвъртата. Но не можеше да има съмнение за естеството на посланието — то бе така очевидно, че само някой умствено недоразвит би търсил още доказателства: жена му го мамеше — вероятно вече месеци наред.
В центъра на челото му пулсираше остра болка, кръвта бучеше в ушите му, в продължение на няколко минути мисловните му процеси бяха доста объркани.
И все пак, колкото и да е странно, той напълно контролираше останалата част на тялото си, тъй като ръцете му ни най-малко не се разтрепериха, когато пълнеше обичайната си чашка уиски. Понякога си сипваше малко студена вода от чешмата, друг път — не. Сега той глътна уискито чисто: първо една малка глътка, след това по-голяма, после още две големи глътки от изгарящата течност — и чашата се изпразни. Сипа си нова чаша и скоро изпи и нея. С последните капки от бутилката тъкмо успя да напълни догоре трета чаша, която изпи на по-малки глътки с познатото усещане за надигаща се топлина, която бавно заля съзнанието му. И съвсем парадоксално, и напълно неочаквано порочната ревност, която само преди минути заплашваше да притъпи несигурните му сетива, отстъпи място на все по-ясната мисъл за любовта му към неговата съпруга. Това изпълнено с нова сила съзнание ясно му припомни деня, когато недостатъчно подготвена, но с прекалено голямо самочувствие, тя се беше провалила на шофьорския си изпит. Тогава тя с тиха тъга му обясняваше къде е сбъркала, а той бе почувствал как в него се надига вълна от съчувствие към нея. Наистина в този ден бе усетил нейната уязвимост, а готовността му да я защити от бъдещи разочарования бе така силна, че той беше в състояние да застреля изпитващия, който бе допуснал непростимата грешка да обвини жена му в некомпетентност.
Чашата беше празна — бутилката също, и Томас Бауман бавно, но със сигурни стъпки слезе по стълбите, носейки в лявата си ръка празната бутилка, а в дясната — писмото. Ключовете от колата бяха на кухненската маса. Той ги взе и ги сложи в джоба на шлифера си. Преди да се качи в „Метро“-то, пъхна бутилката под четирите или пет торби с кухненски отпадъци, с които почти беше препълнена по-голямата от двете кофи за боклук до градинската ограда. След това потегли с колата: незабавно трябваше да свърши нещо съвсем лесно и малко.
Неговото работно място в Чипинг Нортън беше само на около миля и докато караше натам, той с ясно съзнание се изненада от добре оформената логика на това, което възнамеряваше да направи. Едва след петнайсетина минути, когато се върна в Чарлбъри Драйв и постави писмото обратно в чантата, осъзна напълно яростната омраза, която напираше у него към човека, който и да беше той, който му беше отнел обичта и верността на жена му — човек, който дори не бе имал смелостта да се подпише.