— О! Това сте вие.
— Казват ви никога да не питате „Мога ли да ви помогна?“
— Мога ли да ви попреча, инспекторе?
— Обаждаха ли се по телефона семейство Смит, докато бяха тук?
— Не от стаята си поне.
— Но би трябвало да е отразено в сметката им, искам да кажа — ако са се обаждали на някого?
— Да-а, би трябвало. — В гласа й имаше леко колебание и Морс я изчака да продължи. — Всеки телефонен разговор автоматично се регистрира.
— Тогава няма проблем.
— Ами… инспекторе, ние тъкмо преглеждахме сметките, ще проверим отново, но сме почти сигурни, че мистър и мисис Смит не Са уредили сметката си, преди да си заминат.
— Защо не сте ми го казали досега? — грубо попита Морс.
— Защото… аз… не знаех — отвърна Сара, изговаряйки отчетливо и тихо думите, като едва устояваше на изкушението да му затвори телефона.
— Колко дължаха?
Отново на отсрещния край се усети колебание.
— Те поръчаха шампанско в стаята, а това не е евтино…
— Никой не си поръчва евтино шампанско в хотел, нали?
— Поръчали са четири бутилки…
— Четири? — Морс тихичко си подсвирна. — И каква точно е била тази реколта, на която не са могли да устоят?
— Било е „Вьов Клико Понсарден“ 1972 година.
— Добро ли е?
— Както казах, скъпо е.
— Колко скъпо?
— По 29,75 лири бутилката.
— Колко? — Морс отново подсвирна и интересът му към семейство Смит очевидно се възобнови. — Четири бутилки по двадесет и девет лири са… Пфу!
— Мислите ли, че е важно? — попита тя.
— Кой прибира празните бутилки?
— Манди — момичето, което оправя стаите.
— И къде ги оставя?
— Има няколко щайги зад кухнята.
— Някой друг заинтересува ли се от избата с шампанско?
— Не, не мисля.
— Тоест, би трябвало да ги има тези четири празни бутилки от 72-ра или какво беше там?
— Да, предполагам.
— Не сте ли сигурна?
— Не знам.
— Добре, проверете — веднага, моля ви.
— Добре.
Морс се върна в банята и без да вдига чашите, се наведе и ги помириса една след друга. Но не бе сигурен дали те въобще миришат на шампанско, въпреки че едната съвсем ясно миришеше на някаква ментова паста за зъби. Връщайки се обратно в спалнята, той отново седна на леглото, чудейки се дали има нещо в стаята или нещо, отнасящо се до нея, което да е пропуснал. Въпреки това, той не можеше да открие нищо, нито дори и най-смътна причина за подозрение. Беше на път да тръгне, когато на вратата се почука и влезе Сара Джонстън.
— Инспекторе, аз… — горната й устна трепереше и беше съвсем ясно, че може всеки момент да се разплаче.
— Съжалявам, че бях малко груб към вас — започна Морс.
— Аз не за това. Просто…
Той стана и леко обхвана раменете й.
— Не е необходимо да ми казвате. Онзи скъперник Биниън е, нали? Не стига, че не е получил пари от семейство Смит за новогодишния им престой, но има и липса от сто и деветнадесет лири — така ли е?
Тя кимна и когато зад големите кръгли стъкла проблеснаха сълзи, Морс леко повдигна очилата й и тя се облегна на рамото му, а капките се затъркаляха по бузите й. И накрая, когато вдигна глава и леко се усмихна, тя изтри с опакото на ръката си мокрите си страни, а инспекторът извади единствената си кърпа, някога бяла, а сега мръсно сива и я натика в ръцете й. Тя се канеше да каже нещо, но Морс я изпревари.
— Е, моето момиче, няма да се безпокоите заради Биниън, нали? Нито пък заради онези — семейство Смит! Аз ще се погрижа да ги намерим — рано или късно.
Сара кимна.
— Съжалявам, че бях толкова глупава.
— Забравете за това!
— Спомняте ли си за бутилките от шампанско? Е, в щайгата са останали само три. Вероятно са взели другата със себе си — няма я там.
— Може би не са я изпили цялата?
— Не е много лесно да се разнася полупразна бутилка с газирано питие.
— Е, да, не можете да я затворите плътно, нали?
Тя се усмихна, чувствайки се много по-щастлива сега и се улови, че гледа Морс и се пита, дали той има жена или пък поредица от приятелки, или пък изобщо не се интересува от такива неща. Трудно беше да се каже. Тя съзнаваше също, че като че ли изобщо не бе на себе си през последните няколко минути. И това наистина бе така.
— По-добре ли сте? — чу гласът му тя, но интересът му към състоянието й не продължи дълго и той не каза нищо, когато тя се обърна и излезе от спалнята.
След няколко минути Морс подаде главата си от стаята на Пристройка 1 и видя Луис, коленичил до тоалетката.
— Намерихте ли нещо? — попита той.
— Още не, сър.
При завръщането си в Оперативния щаб Морс позвъни в патологичната лаборатория и успя да открие лекаря.