— Може ли да е било бутилка, Макс?
— Възможно е — съгласи се мрачният лекар. — Но ако е така, тя не се е счупила.
— Искате да кажете, че дори и вие бихте успели да откриете някакви парчета стъкло по лицето на убития?
— Дори и аз.
— Мислите ли, че при подобен удар една бутилка би се разбила?
— Ако е било бутилка, искате да кажете.
— Да, ако е било бутилка.
— Не знам.
— Е, как мислите, дявол го взел!
— Зависи от бутилката.
— Бутилка от шампанско?
— Откога не съм виждал такава, Морс!
— Имате ли представа дали онзи, който е убил Балард, е бил левак или го е ударил с дясната ръка?
— Ако е играел тенис с дясната ръка, сигурно е нанесъл нещо като бекхенд12; ако е бил левак, вероятно е ударил смеш13.
— Рядко си така любезен!
— Опитвам се да помогна.
— Е, нашият тенисист с лявата или с дясната ръка е замахнал?
— Не знам — каза лекарят.
Луис дойде след четвърт час, за да съобщи на доста киселия си шеф, че щателното претърсване на апартамента на семейство Палмър не е дало абсолютно никакви резултати.
— Няма значение, Луис! Нека отново опитаме да позвъним на Палмър.
Но от мястото, където седеше, Морс успя да чуе звукът за свободно и някак си да почувства, че поне засега никой няма да вдигне телефона.
— Май не ни върви много този следобед, а? — каза той.
— Има още много време, сър.
— А старата Дорис? Дали да не й позвъним? Сигурно тя поне си е вкъщи — и си грее мазолите на радиатора.
— Искаш аз да опитам?
— Да!
Но в района на Кидърминстър на Уорстър Роуд 114 не фигурираше никаква Аркрайт под никакви инициали. Имаше обаче абонат на този адрес и след известни разяснения от страна на Луис във връзка с характера на разследването, служителят му даде номера. На който той и позвъни.
— Мога ли да говоря с мис Дорис Аркрайт, моля?
— Мисля, че сте сгрешили номера.
— Нали е Уорстър Роуд 114?
— Да.
— И нямате мис или мистър Аркрайт?
— Тук е месарски магазин, човече.
— А, разбирам. Извинете за безпокойството.
— Няма нищо.
— Просто не мога да повярвам! — каза Морс тихо.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Четвъртък, 2-ри януари, следобед
Дори сред цивилизованите народи понякога се откриват неясни следи от инстинкт за моногамия.
Съпругът на Хелън Смит, Джон, й бе казал, че ще се върне към един часа и Хелън бе приготвила всичко за омлета с гъби. Самата тя нямаше да яде нищо. Щеше да й бъде много трудно да преглътне каквото и да било този следобед, тъй като стомахът й се беше свил от притеснение.
Тъкмо бяха минали надписите на „Светът в един часа“, когато тя чу скърцането на спирачките на БМВ-то отвън на чакъла — същото БМВ, което бе престояло съвсем незабелязано цялата Нова година в големия многоетажен гараж на пазарния център Уестгейт в Оксфорд. Тя не се обърна, когато усети леката целувка по врата си, заета с биенето на яйцата и оглеждайки ноктите на широките си, доста груби пръсти, които сега бяха с хубав маникюр… толкова различни от времето преди пет години, когато за пръв път бе срещнала Джон и когато той я бе смъмрил за навика й да си гризе ноктите до живеца… Да, той й бе повлиял благоприятно в много отношения по време на съвместния им живот. Това бе сигурно.
— Хелън! Трябва да отида в Лондон следобед. Може би ще се върна по-късно тази вечер, но ако не успея, не се тревожи. Имам ключ.
— Оо! — За момента тя не искаше да рискува по-ясно да изрази мислите си.
— Топла ли е водата?
— Ъ-хъ!
— Ще изчакаш ли с омлета докато се изкъпя набързо?
Тя почака, докато той влезе в банята. Изчака и да чуе шумът от течащата вода; дори и тогава почака още една-две минути, за в случай, че след което пристъпи леко и тихо през пътеката и почти хленчеща от напрежение натисна предната лява врата на тъмносиньото БМВ.
Тя бе отворена.
Два часа след като мистър Джон Смит се бе излегнал във ваната си в Рийдинг, Филипа Палмър лежеше и гледаше към тавана на спалнята в своя обзаведен с вкус и наскоро премебелиран апартамент на първия етаж в Чизуик. Тя бе забелязала мъжа, който сега лежеше до нея, в 12:30 на обяд в коктейлния бар на Хотел „Екзекютив“, встрани от Парк Лейн. Той бе висок, облечен с тъмен костюм, преждевременно започнал да оплешивява, вероятно малко над четиридесетте. На Филипа той се стори мъж, който би могъл да отдели някоя и друга лира, въпреки че човек не може да бъде сигурен в тези неща. Екстравагантните цени в този хотел (който бе любимото място за лов на Филипа) бяха почти винаги свързани с уреждането на бизнес сметки и нямаха пряка връзка с клиентелата на хотела (предимно мъжка). Тя седеше на бара, обута в найлонови чорапи, с кръстосани крака, цепната пола до над коляното; той бе казал „Здравей“ с приятен глас; тя бе приела неговата покана да пийнат нещо — джин и тоник; после, без да губи излишно време, го бе попитала дали не иска да бъде „палав“ — от дългия си опит тя знаеше, че този епитет е много ефикасен за примамване на повечето мъже; той бе показал известно колебание; тя се бе приближила още повече и през тялото му бе преминала чувствена тръпка, когато за момент тя бе плъзнала ръката си с тъмночервени нокти по бедрото му. Цената, времето и мястото бяха уговорени с бързина, непозната за друг вид преговори, и ето я сега — лежеше — позната история! — в собствената си стая, в собственото си легло и с едва прикрита досада чакаше да изтекат уговорените два часа (за 60 лири на час). Тя го бе преценила вярно от самото начало: човек с пасивни и дори воайорски наклонности, което не би трябвало да се очаква от някой, който е тръгнал да прелюбодейства. През изминалите досега два часа те се бяха любили съвсем механично два пъти, което общо не бе отнело повече от няколко минути, а от това Филипа бе почти доволна. Той можеше, след „няколкоминутна почивка“, както се бе изразил, да се опита отново да приложи насъбраната сексуална енергия. Но за щастие (от гледна точка на Филипа) няколкоминутната почивка бе преминала в дрямка с похърквания.