Телефонът бе иззвънял за пръв път в 14:30 ч. Настойчивият звън бе притеснил доста мъжът, който бе съблечен. Но тя му бе казала, че това вероятно е сестра й и той като че ли й бе повярвал и се бе поуспокоил. И тъй като и тя бе започнала да откопчава ципа на полата си, той я бе попитал дали няма да си облече пижама, докато са заедно в леглото — молба, която не й бе непозната, понеже повечето от клиентите, според нея, бяха по-пристрастени към полуголотата, отколкото към голотата. Тя знаеше също, че бавното разкопчаване на горната част правеше гледката откъм гърба мъчителна и бе много по-еротично преживяване за почти всички мъже, отколкото простото навличане на нощница през главата и спускането й по бедрата.
Беше 15:15 ч., когато телефонът иззвъня отново и Филипа се пресегна за слушалката, при което усети върху себе си жадния поглед на мъжа.
— Мисис Палмър? Мисис Филипа Палмър? — Гласът бе силен и ясен и тя знаеше, че мъжът до нея чува всичко.
— Да-а.
— Обажда се сержант Луис, от полицията в Темз Вали. Бих искал да говоря с вас за…
— Вижте, сержант. Можете ли да ми позвъните след десет минути? Тъкмо се къпя и…
— Добре. Нали ще бъдете там, мисис Палмър?
— Разбира се! Защо да не бъда?
Мъжът седеше на края на леглото и обуваше чорапите си, видимо постреснат от думите „сержант Луис“, и Филипа почувства облекчение, че паричните въпроси (както винаги) бяха уредени преди началото на сеанса. Филипа рядко бе виждала човек, който да се облича така бързо, но бе доста доволна от това, че той се сбогува и си тръгна така набързо, въпреки че бе убедена, че той вероятно не бе лош човек. Долните му дрехи бяха най-чистите, които бе виждала от седмици насам, а освен това не бе споменал за жена си, ако въобще имаше такава.
Когато телефонът позвъни отново след десет минути, гласът от отсрещната страна бе различен: интересен и възпитан, който й се понрави и който се представи като принадлежащ на Главния инспектор Морс.
Според Морс щеше да бъде много по-разумно именно той (а не Луис) да отиде и разпита жената, която те най-после бяха открили на отсрещния край на линията в Чизуик. Той оцени готовността на Луис да отиде, но изтъкна, важността на това някой (Луис) да остане в хотела и да продължи да „души наоколо“. Луис, който бе чувал подобни доводи много пъти, се усмихна на себе си, докато караше Морс към гарата в Оксфорд, за да хване влака в 16:34 за Падингтън.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Четвъртък, 2-ри януари, следобед
И който търси, намира.
При завръщането си от Оксфордската гара Луис се изкушаваше от мисълта да приключи работното си време по-рано и да се прибере вкъщи. Той бе на крак от 5 часа сутринта, а сега бе малко след 17:00 ч. Това би дошло много на когото и да било. Но той не изпълни намерението си, а това му решение щеше да се окаже ключово за разрешаване на загадката, забулваща Пристройка 3.
Той реши да огледа за последен път стаите в пристройката, преди да се прибере вкъщи, и за тази цел излезе от Оперативния щаб през главния изход (преградата между главния вход на пристройката и четирите използваеми стаи не бе премахната) и, прекосявайки предната част, отиде до вече познатия страничен вход, където на пост все още стоеше униформен полицай.