В пристройката светеше и тя се зачуди кой ли може да е там. Вероятно беше полицаят, тъй като вече го нямаше при страничния вход. Почти сигурно бе, че в Пристройка 2 свети, ако се съдеше по жълтия осветен квадрат на снега пред сградата. После светлината угасна и, застанала на прозореца с разперени ръце, Сара тъкмо щеше да дръпне пердетата, когато забеляза една фигура точно до входа на пристройката, плътно вляво до стената. Сърцето и като че ли прескочи и тя усети, че гърлото й се сви, докато стоеше там, вцепенена за няколко секунди от това, което бе видяла. После тя се раздвижи. Блъсна вратата, хукна надолу по стълбите, втурна се през главния вход и после до страничната врата на главната сграда, където с чаша горещ чай в ръка полицаят разговаряше с Манди.
— Там има някой! — прошепна Сара с дрезгав глас и посочи към пристройката.
— Извинете, мис?
— Току-що видях някой при вратата.
Мъжът забърза към пристройката, а Сара и Манди припряно вървяха на няколко крачки след него. Те видяха, как той отвори страничната врата, (тя не бе заключена, това поне беше ясно) след което в коридора проблесна мъждукаща светлина, а после отново угасна.
— Там сега няма никой — каза загриженият полицай с ясното съзнание, че може да го обвинят в неизпълнение на задълженията си.
— Там имаше някой — настоя Сара тихо. — Беше в Пристройка 2 — сигурна съм. Видях светлината върху снега.
— Но стаите са заключени, мис.
Сара не каза нищо. Имаше само два комплекта резервни ключове и Биниън (Сара знаеше това) беше дал единия на сержант Луис. Но сержант Луис си бе отишъл. Нима самият Биниън бе използвал ключа? Нима слабата фигура, която тя бе видяла до вратата бе на Биниън? И ако беше така — какво по дяволите…?
Самият Биниън, с шлифер, но без шапка, някак си внезапно бе изникнал отнякъде и сега стоеше зад тях, настоявайки (след като разбра какво се е случило) да проверят отново.
Сара последва Биниън и полицая в коридора на пристройката, където веднага се забелязваше, че някой е стоял — и то в последните няколко минути — пред вратата. По килима под бравата имаше оставени от подметки парчета киша и малки снежинки от неразтопен още сняг проблясваха под неоновата светлина.
Вече отново в стаята си, Сара силно се замисли над току-що случилото се. Полицаят не бе позволил някой да се докосва или отваря вратата на Пристройка 2 и веднага се бе опитал да се свърже с Луис на номера, където му бе поръчано да се обажда при необходимост. Но се оказа, че Луис още не се е прибрал и този факт донякъде подсили убеждението на Биниън и на полицая, че вероятно Луис се е върнал обратно поради някаква неочаквана, а може би и съвсем проста причина. Но Сара не сподели с никого, че фигурата, която бе забелязала при вратата на пристройката в никакъв случай не би могла да бъде на широкоплещестия сержант Луис. Би ли могло обаче да бъде мистър Биниън? Въпреки че това не бе съвсем невъзможно, мислеше Сара, бе в същото време и почти невероятно. При дадените обстоятелства нейното виждане по въпроса бе много по-значимо от това на всички останали. Тя не само бе единственият свидетел на потайната фигура, мярнала се до вратата, но тя бе и единственият човек, поне засега, който знаеше нещо по-съществено: въпреки че за стаите в пристройката имаше само два комплекта резервни ключове, беше напълно възможно и някой друг да е влязъл в стаята тази вечер, без да му се е наложило да разбива врата или да чупи прозорец. Двама души, всъщност. На таблото зад рецепцията стърчеше празна куката, на която би трябвало да е закачен ключът от Пристройка 2, прикрепен към продълговата черна пластмасова пластинка с бял надпис „Хауърд“. Тъй като мистър и мисис Джон Смит бяха оставили неуредената си сметка, но бяха взели със себе си ключа от стаята.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Четвъртък, 2-ри януари, следобед
Асперн Уилиамз искаше да докосне кожата на дъщерята, намирайки я за прекрасна, тоест той бе самотен, а не искаше да е така.
Морс премина по застланото с килим фоайе на Хотел „Грейт Уестърн“, където няколко двойки, видимо нямащи какво особено да си кажат, бяха заети с безцелно четене на книги с меки корици, преглеждане на разписания или прехвърляха страниците на лондонския „Стандард“. Очевидно основният проблем тук бе времето, тъй като чрез видеоекран на пътниците се даваше актуална информация за пристигането и заминаването и много погледи се стрелкаха към големия часовник над гишето за носачите, където стояха двама леко надменни мъже в зелени униформи със златни ширити. Беше 17:45 ч.