Морс донесе по още едно питие, осъзнавайки, че започва да задава безсмислени въпроси. Но защо пък не? Тя не можеше да му каже нищо съществено, той бе почти убеден в това; но беше чудесно момиче — в това пък беше абсолютно убеден! Сега те седяха по-близо един до друг и тя леко плъзна ръка по грубата вълнена материя на панталона му. И също така леко той й отвърна, не казвайки нищо и същевременно казвайки всичко.
— Бихте ли искали да прекараме една нощ в Хотел „Грейт Уестърн“? — попита тя уверено; но все пак в гласа й се усещаше (как можеше Морс да не го знае?) едно трептене и мекота, които едва ли бяха долавяни от другиго. Морс се поколеба, но по бавната, тъжна усмивка на устните му тя разбра, че подобно леко кимване е по-скоро израз на объркване, отколкото на премислен отказ.
— Не хъркам! — каза Филипа тихо в ухото му.
— А аз не зная дали го правя — отвърна Морс. Изведнъж той с отчаяние си даде сметка, че бе настъпил решителният момент; но също така осъзна необходимостта да се облекчи (след изпитите четири бири) и я остави за малко.
След като излезе от мъжката тоалетна на партера, той отиде до рецепцията и попита момичето, което бе там, дали имат свободни стаи за през нощта.
— Само за вас ли, сър?
— Ъъ, не. Стая за двама — за мен и жена ми.
— Един момент… Не, ужасно съжалявам, сър, но тази вечер нямаме свободни стаи. Но може някой да се откаже — по това време обикновено има един или двама, които се отказват. Ще бъдете ли в хотела още известно време, сър?
— Да, още съвсем малко. Ще бъда в бара.
— Е, ако нещо се промени, ще ви съобщя. Името ви, сър?
— Ъъ, Палмър. Мистър Палмър.
— Добре, мистър Палмър.
След десетина минути музикалната уредба бе включена и съвсем ясен женски глас съобщи на всички във фоайето, ресторанта и бара на Хотел „Грейт Уестърн“: „Моля, Главният инспектор Морс веднага да дойде на рецепцията. Главният инспектор Морс на рецепцията, моля“.
Той й помогна да си облече шлифера, скъпа дреха е цвят на стриди, която би накарала почти всяка жена да изглежда блестящо и после я загледа как завързва колана си и оправя гънките около тънката си талия.
— Приятно ми беше да се запознаем, инспекторе.
Морс кимна.
— Може би ще имаме нужда от показанията ви.
— Бих предпочела да не се налага — ако можете да го уредите.
— Ще видя.
Когато тя се обърна, за да излезе, Морс забеляза зацапаното кафяво петно върху лявото рамо на иначе безупречно чистия й шлифер:
— Така ли бяхте облечена, когато си тръгнахте след тържеството? — попита той.
— Да. — Тя погледна изцапаното място. — Все пак не мога да ходя полугола из снега, нали?
— Предполагам.
Жалко, наистина. Ще вземат поне пет лири за чистене. Човек трябва да мисли преди да се начерни и да пипа останалите…
Маската беше паднала и Морс се почувства натъжен. Тя би могла да е чудесно момиче, но някак си имаше нещо не на място в нея. Един човек беше жестоко убит — човек (кой знае, може би имащ поне малко нежност в сърцето си), който в нощта след празненството бе преметнал през лявото й рамо ръката си, намазана е кафява театрална боя, а тя се ядосваше, че ще трябва да похарчи няколко лири, за да се освободи от петното, което би нарушило привлекателността й. Те се сбогуваха и Морс побърза да скрие своето двойно разочарование под маската, която в повечето случаи и той нахлузваше за пред събратята си. Може би — тази мисъл внезапно го порази — маските бяха действителността, а лицата под тях бяха престорени. Толкова много хора в „Хауърд“ бяха носили някакви маски през онази фатална вечер — бяха променили дрехите си, грима си, поведението си, партньора си, почти бяха променили живота си; а мъжът, който бе умрял, беше успял най-добре от всички да се превъплъти.
След като тя си тръгна, Морс се върна до рецепцията (вероятно Луис го търсеше — той бе единственият, който имаше представа къде се намира Морс), като се молеше момичето там да е друго. Но не беше. Нещо повече, тя очевидно имаше добра памет.