— Боя се, че още никой не се е отказал, мистър Палмър.
— О, господи! — промърмори на себе си Морс.
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Четвъртък, 2-ри януари, следобед
Тази вечер мистър Джон Смит се прибра вкъщи необичайно рано и завари жена си Хелън обляна в сълзи; и веднъж успял да я накара да говори, вече бе невъзможно да я спре…
Хелън бе хванала влака в 15:45 от Рийдинг този следобед и бе пристигнала в Оксфорд в 4:20. Освен ключа от Пристройка 2, който тя здраво стискала в джоба на своето палто с качулка, тя не носела почти нищо друго: нямала чанта, портмоне, или чадър — само билета за връщане в Рийдинг, две монети по една лира и няколко шилинга. Било разумно да вземе такси от гарата в Оксфорд, но в същото време съвсем не било наложително; във всеки случай тя знаела, че една двадесетминутна разходка няма да й навреди. Когато се отправила към Хотел „Хауърд“, сърцето й биело почти така припряно, както когато бе отворила предната лява врата на БМВ-то и трескаво бе претърсила целия под на колата, бе опипала внимателно под и над седалките и навсякъде — навсякъде! Но не бе намерила нищо: нищо, освен монета от два пенса, бяла таблетка против лошо храносмилане и копче от дамско палто (не нейното)…
Тя бързо преминала през голямата остъклена сграда на Блекуел на Хайд Бридж Стрийт, през Глостър Грийн, а след това по Бмонт Стрийт в Сейнт Джилс, където при Мемориала на жертвите пресякла откъм дясната страна на улицата и после, вече по-бавно, тръгнала нагоре по Бенбъри Роуд.
Стоейки срещу Хотел „Хауърд“ тя ясно видяла двата прозореца на предната фасада — толкова близо били! Като че ли нещо светело в задната част на сградата; но двете стаи, гледащи към улицата — и особено едната, тази отляво, докато тя стояла и наблюдавала — били тъмни и почти сигурно празни. Стъкленият навес на автобусната спирка, намиращ се почти непосредствено срещу пристройката, я предпазвал поне от ръмящия дъжд, ако не успявал съвсем и от вятъра, и й служел за идеално прикритие, откъдето тя можела да наблюдава без да поражда подозрение. Дошъл автобус и двамата души, които чакали на спирката, се качили в него — много дебела карибка и жилава дребна англичанка, и двете около шейсетте, и двете (както Хелън решила) чистачки в някоя близка странноприемница, които бъбрели така приятелски помежду си, че човек можел да се изкуши и зареди с оптимизъм за бъдещето на междурасовите отношения. Хелън стояла настрана — и продължавала да наблюдава. Скоро друг автобус се задал, а фаровете му осветявали сребристата лапавица; тя продължила да стои под навеса и автобусът отминал без да спре. После тя видяла нещо — нещо, което накарало сърцето и да подскочи. В стаята отдясно, Пристройка 1, светело: прозорецът, чиито пердета не били спуснати, блестял ярко в тъмнината, а вътре някой се движел. След това светлината угаснала, а после светнала в съседната — нейната — стая. Един автобус спрял и отворените му навътре врати като че ли я канели да се качи, но тя се извинила и видяла учудения поглед на шофьора, който отметнал глава и се навел над кормилото преди да потегли. В Пристройка 2 още светело и за няколко секунди тя видяла един силует на фона на прозореца; после светлината угаснала. Един мъж излязъл от страничната врата, отишъл в предната част на пристройката, точно срещу нея, и изчезнал вътре. И отново двете стаи, гледащи към улицата, били тъмни и празни. Но полицаят все още бил пред страничния вход. Бил там, цял целеничък, а шапката му на черни и бели квадрати се виждала ясно под светлината, която осветявала пътя между Хотел „Хауърд“ и оградената с въжета част от пристройката — червените, жълти и бели панделки се развявали напред-назад от острия вятър.
Ако Хелън Смит имала склонността да се отчайва, то сега бил моментът да го направи. И все пак, някак си, тя чувствала, че няма да изпадне в отчаяние. Може би поради студа, безнадеждността, безсмислието на всичко; може би от съзнанието, че няма какво повече да губи. Тя не знаела. Не искала да знае. Но вътре в себе си чувствала силна решимост — нещо непознато за нея. Цялото й същество като че ли се разкъсвало между черно-бялата фуражка през пътя и ключа, който тя така здраво стискала в топлата си дясна ръка. Трябвало да има някакъв начин да отвлече вниманието на онзи мъж, така че да има възможност да се промъкне бързо и тихо през страничната врата. Но всичко се оказало много по-просто! Той току-що бил отишъл пред главната част на хотела, където пиел чай от някаква пластмасова чаша и весело разговарял с една млада жена от хотела.