Жената със сивата чанта стоеше до гроба, а червеникаво-жълтата глина се просмукваше и полепваше по обувките и. Дъждът почти беше спрял и младият викарий със свежо лице напяваше погребалните псалми монотонно бавно и с назидателно достойнство. От дочутия откъслечен разговор Маргарет Бауман разбра, че старецът се е бил на страната на съюзниците на предната линия в Нормандия и то до самия край на войната. И когато един от неговите съратници от Британския Легион хвърли върху капака на ковчега мак за спомен от Годишнината1, тя почувства как сълзите напират в очите й. Преди да успее да извърне глава (при все че никой не я забелязваше), една голяма сълза, подобно на мастилено петно, падна върху ръкавиците й.
— Е, това беше то! — каза жената с жълтите ботуши. — Боя се, че този път няма да има портвайн и сандвичи с шунка.
— Това ли обикновено се яде след погребение?
— Ами, хората имат нужда от нещо ободряващо. Особено в такъв ден.
Маргарет мълчеше и не каза нито дума, докато не влезе в колата.
— Искаш ли да минем през кръчмата? — попита нейната спътничка.
— Не, по-добре не сега. Мисля, че е по-добре да се прибера вкъщи.
— Нали няма да отидеш да му готвиш?
— Казах само че ще приготвя нещо за хапване, когато се прибера — каза тя тихо.
Дамата с жълтите ботуши, която караше колата, не направи повече опити да влияе върху хода на събитията; тя знаеше, че най-разумното в случая бе да закара колкото може по-бързо вкъщи своята неспокойна компаньонка, а след това да намине към локала, където щеше да има и някои други от групата.
Маргарет Бауман избърса обувките си в изтривалката пред входната врата и пъхна ключа си в секретната брава.
— Върнах сее! — извика тя.
Но никой не й отговори. Тя набързо огледа кухнята, салона, спалнята — а после и спалнята за гости, но него го нямаше и тя беше доволна. „Метро“-то не беше пред гаража, но, разбира се, той можеше да го е вкарал в гаража поради дъжда. А по-вероятно беше да го е използвал, за да отиде до локала и да пийне нещо; ако наистина бе така, тя и от това щеше да бъде доволна. В спалнята за гости тя отвори вратата на гардероба, вдигна чантата си и погледна вътре: очевидно напразно се беше тревожила и малко съжали, че беше отклонила поканата за отбиване в кръчмата „Черният кон“ заедно с хората от погребението, където заедно щяха да пийнат за утеха някой и друг джин. Но това наистина беше без особено значение. Купчината кутии за обувки вдясно изглеждаше малко изкривена и тя внимателно ги подравни. В края на краищата изпита огромно облекчение и си обеща за в бъдеще да бъде много по-внимателна.
Тя притопли останалото от предната вечер пилешко ризото, но няколкото залъка, които успя да глътне, имаха неприятен вкус. В каква каша се бе забъркала само! В каква ужасна и непоправима история се беше оплела! Седеше в салона и слушаше новините в един часа, при което научи, че курсът на лирата на Токийската фондова борса леко се е покачил през изминалото денонощие. За разлика от нейното настроение. Пусна телевизора и изгледа първите две надбягвания от Нюбъри, без въобще да разбере кои коне първи са преминали финала. Едва след като третото надбягване се бе плъзнало покрай съзнанието й, тя чу изскърцването на спирачките на „Метро“-то по алеята. Той я целуна леко по бузата и гласът му бе изненадващо трезв, когато механично й зададе няколко въпроса за погребението. Но тя бе сигурна, че бе пил доста и никак не се изненада, когато й каза, че иска да изкара един следобеден сън.
Но Томас Бауман имаше малко време за спане този следобед, тъй като в главата му вече бе започнал да се оформя планът за действие. Стаята с ксероксната машина в пощата се бе оказала празна и след като направи копие на писмото той стоя известно време, взирайки се в редицата от пощенски фургони, паркирани отзад. Една малка пощенска кола (никога преди не бе виждал нещата така) бе почти напълно анонимна: минувачите не проявяваха интерес към самоличността на шофьора, прикрит (и предпазван от директни погледи) в кабината на тайнствения червен пощенски фургон, който можеше да се придвижва почти незабелязан от едно място на друго, без страх от дебнещите за глоби полицаи из оживените улици на Оксфорд. В писмото си мъжът, който бе причинил такова нещастие на Маргарет, я молеше да се срещнат в един без десет в понеделник пред лятната библиотека на Саут Пърейд — и да! той, Том Бауман, също щеше да бъде там. Едва ли щеше да бъде трудно да наеме една от тези коли; това той би могъл да уреди. Още повече, че често пъти бе чакал Маргарет, преди тя да вземе книжка, точно на тази улица и много добре си спомняше, че на ъгъла на Саут Пърейд и Мидъл Уей имаше малка поща с пощенска кутия отвън на сградата. Едва ли би могло да се избере по-подходящо място…