— Не бъдете така отвратително саркастичен, Луис!
— Съжалявам, сър, но…
— Не съм свършил! Какъв е цветът на косата на Бауман?
— Ами… русоляв или нещо подобно.
— Правилно! И какво е общото между Робърт Редфорд, Стив Крем и Иън Ботам?
— Всички момичета тичат след тях.
— Не! Външността, Луис.
— Искате да кажете, че те всички са руси?
— Да! И ако Маргарет Бауман е била вярна на себе си, този неин хубавец сигурно също е имал руса коса! И ако около една четвърт от англичаните са русокоси…
— Може да е швед, сър.
— Какво? Швед, който е чел „Възвърнатият рай“?
За Луис цялата тази история ставаше все по-невероятна; и въпреки това, той се улови, че следва дедуктивната логика на Морс с неохотно възхищение. Ако Морс беше прав, не би могло да има чак толкова много работещи руси хора на име Едуард, на възраст от двадесет и пет докъм четиридесет и пет, живеещи в Оксфорд или близо до него, които да са прекарали последната си почивка в района на Езерата, нали? И Луис оцени значимостта на една забележка, която Морс току-що бе направил: Маргарет Бауман бе направила две твърде рисковани посещения в къщата си на Чарлбъри Драйв през последните двадесет и четири часа. Ако при първото целта е била да си вземе книжката от строителната кооперация (или откъдето и да е) и да изтегли пари оттам, в това не би имало нещо нередно. Но ако основната цел на второто посещение е била, както предполага Морс, да се отстранят от къщата всякакви жизненоважни доказателства, които биха могли да са скрити на най-невероятни места…
Докато седеше в спалнята на семейство Бауман този следобед, Луис съзнаваше, че засега дори не се и осмелява да спомене на Морс за натрапчивата мисъл, която така упорито бе заседнала в съзнанието му. Засега той бе изоставил тази идея като напълно въображаема, но въпреки това тя не изчезваше съвсем.
— Зная, че е смешно, сър — но не мога да престана да мисля за онзи подемен кран зад хотела.
— Продължавайте! — каза Морс, проявявайки известен интерес.
— Тези кранове могат да наместят края на греда върху монета от шест пенса: те трябва да нагласяват точно болтовете и всичко. Тоест, ако искате, можете да вдигнете сандък, да речем, и да го преместите където пожелаете — през прозореца, може би? Това е само бегла идея, сър, но не е ли възможно Бауман да е бил убит в основната част на хотела? Ако убиецът е увил тялото, да речем, и го е закачил за крана, той може да го е пренесъл до Пристройка 3, където някой може да му е помогнал да го наместят в стаята. Самият убиец вероятно въобще не попада под подозрение, защото той никога не е бил в близост до пристройката. И ако е валял сняг — както казаха от метеорологичната служба — не би имало никакви отпечатъци, водещи към пристройката, нали? Зад хотела има толкова мръсотия и кал, че никой не би забелязал там нищо необичайно; а и едва ли някой би чул нещо с този дискошум вътре. Знам, че може би е глупаво, но отново в сметката попадат хората, които са били в хотела. И, мисля, че ще се съгласите, сър, започват да ни липсват заподозрени.
Морс, който слушаше притихнал и с внимание, сега поклати глава със странна веселост.
— Какво намеквате, Луис, че убиецът е кранист, така ли?
— Това е само идея, сър.
— Все пак това стеснява нещата. Русокос кранист, на име Тед, който е прекарал една седмица в Уиндърмиър или някъде другаде…
Морс се засмя.
— Луис, вие сте по-зле и от мен!
От къщата на Бауман Морс се обади в управлението и научи, че двама мъже веднага ще тръгнат към него, за да му помогнат да претърси внимателно всички помещения на Чарлбъри Драйв.
Самият Морс взе ключовете на колата и замина обратно за Оксфорд.
ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Вторник, 7-ми януари, следобед
Харди и Луиза Хардинг рядко си казваха нещо повече, освен едно промърморено „Добър вечер“.
Вместо веднага да се върне в Кидлингтън, Морс за пореден път отиде в Съмъртаун и зави по Юърт Плейс, където спря точно пред стълбите. Той научи, че Секретарката била вътре и можела да го приеме почти веднага.
Докато чакаше седнал на дългата пейка във фоайето, Морс бе приятно впечатлен (както и при предишното си посещение) от дизайна и мебелировката на Пълномощничеството. Сградата със сигурност бе едно от върховите постижения (малко на брой) на архитектурата в Оксфорд след 1950 година. Той се улови, че се опитва да определи датата: 1960? 1970? Но преди да стигне до някакво заключение, му съобщиха, че Секретарката го очаква.
За пореден път Морс се облегна в червеното кожено кресло.