— Хубава е тази сграда!
— Да, имаме късмет с нея.
— Кога е строена?
— Завършена е през 1965 г.
— Сравнявах я с някои страховити здания, които са построили в Оксфорд след войната.
— Все пак не трябва да мислите, че нямаме проблеми.
— Наистина ли?
— О, да. Много често стават наводнения в мазето. А освен това, покривът е плосък: едва ли може да се даде Кралско отличие за архитектура на някой, който е проектирал плосък покрив за такава голяма сграда — и то в Англия! Поне в моите книги няма такива случаи.
Секретарката говореше убедително и Морс усети, че проявява интерес към темата.
— Неприятности ли сте имали?
— Неприятности? Да, имахме, а и сега ги имаме, и ще бъде много изненадващо, ако в бъдеще ги нямаме. Тъкмо изплатихме пълната подмяна на плочите на покрива — за трети път.
Морс кимаше съчувствено, докато я слушаше, но скоро интересът му към строителните проблеми на Пълномощничеството се изчерпа и той пристъпи към причината за своето посещение. Той разказа на Секретарката, съвсем поверително, почти всичко, което бе разбрал за семейство Бауман, и намекна за силното си безпокойство за живота на Маргарет Бауман. После попита дали тя не е имала някакви по-близки приятелки сред колежките си; дали не е имала някакви приятели; дали не е имало някакви клюки за нея; дали въобще има нещо, което би могло да се научи от колежките на Маргарет.
В резултат от това в кабинета на Секретарката бе повикана мисис Гладис Тейлър, която отрече да е знаела нещо за семейния живот на Маргарет Бауман или за някаква вероятна извънбрачна връзка, или пък за сегашното й местопребиваване. Съвсем скоро Морс разбра, че няма особена полза от тази жена и я освободи. Той никак не бе изненадан, че тя знае толкова малко; също така, осъзна, че резкият му тон на събеседване е притеснил безкрайно много бедната женица. Това, което Морс не успя да разбере — и което с по-малко самонадеяност вероятно би могъл да предусети — бе, че безпокойството на Гладис Тейлър нямаше почти нищо общо с тона на неговите въпроси, но бе силно свързано с факта, че след като бе прекарала уикенда в къщата й в Кътърслоу, Северен Оксфорд, Маргарет Бауман се бе появила отново — драматично! — късно предната вечер и бе помолила Гладис да я приеме и да й обещае, че на никого няма да казва къде е.
Бившият офицер от затвора, работещ сега на рецепцията, отложи прегледа на съдебния бюлетин и поздрави Главния инспектор, който му подаде временния пропуск — пластмасов стикер с метална щипка, където имаше картонче с жълтеникав цвят и надпис с черни главни букви: ПОСЕТИТЕЛ; под него с черен флумастер бе написано „Инсп. Морс“. До предния вход имаше редица от пощенски чували, които очевидно чакаха пощенската кола; Морс тъкмо се канеше да си тръгва, но, изненадан от навременното стечение на обстоятелствата, се обърна и заговори човека от охраната.
— Вероятно ви е много удобно с всички тези торби наоколо!
— Да! Подобни неща не се забравят, сър. А и все още бих могъл да позная къде са направени повечето от тях — по печатите имам предвид.
— Наистина ли можете? — Морс хвана една от сивите торби и служителят се приближи, за да я огледа.
— Тази е от „Скръбс“.
— Казват, че било пълно с престъпници в „Скръбс“.
— Тъй беше — едно време, когато бях там.
— Тук май няма много престъпници, а?
— Има доста неща, които те биха искали да отмъкнат — предимно протоколите от разпитите, разбира се.
— И вие затова сте тук.
— Напоследък не е лесно да се държи под око всичко. Толкова много хора влизат — не става дума за постоянно работещите тук — идват търговци, строители, електротехници, доставчици.
— И вие на всички давате пропуски — като този, който дадохте на мен?
— Освен ако не са редовни посетители. Тогава им даваме временен пропуск със снимка и прочие. Спестяват се много време и неприятности.
— Разбирам — каза Морс.
В Кидлингтън имаше писмо за Морс: бял плик с щемпел от Лондон, адресиран до Главния инспектор Морс (с възможно най-изящен почерк) и отбелязан като „Строго поверително и лично“. Още преди да отвори плика, Морс бе убеден, че го очаква някакво невероятно интелигентно и жизнено важно разкритие за случая с Бауман. Но грешеше. Писмото бе следното:
Това е любовно писмо, но моля, не се притеснявайте прекалено много, тъй като то всъщност няма значение. Сега Вие се занимавате с разследване на убийство и ние се срещнахме за кратко във връзка с този случай. Не зная защо, но мисля, че истински, бързо и щастливо се влюбих във Вас. Ето, това е!