Двете полицейски коли бавно завиха по Сейнт Питърс Роуд, след което спряха на пресечката с Дайъмънд Клоуз. В първата кола бяха Морс, Луис и Филипс, а във втората имаше двама униформени полицаи и един цивилен детектив. Филипс и цивилният полицай имаха пистолети; и двамата (по предварителен план) излязоха от колите и без да затръшват вратите зад себе си, изминаха тихо тридесетината метра до входа на номер 17, където цивилният детектив насочи доста театрално пистолета си към звездите, а сержант Филипс натисна бутона на звънеца до входната врата. След няколко секунди някъде в задната част на къщата се появи слаба светлина, а после по-ярка, на фона на която на стъклото на вратата се очерта силует на мъж. В този момент лицата на Морс и Луис издаваха огромно напрежение; но, погледнато от разстояние, нямаше нещо, което да предизвика чак толкова емоции.
От самото начало мъжът с дебелия зелен пуловер се оказа изненадващо отзивчив. Той помоли да довърши вечерята си от зрял боб (бе му отказано), да си вземе пакет цигари (бе му разрешено), да отиде до полицейското управление със собствената си кола (бе му отказано), както и да си вземе шала и палтото (бе му разрешено). Той изобщо не спомена за заповед за арестуване, гаранции, адвокати, защитници, граждански права, незаконен арест или за Лорд Лонгфорд и самият Морс изпита неудобство от сценария за ареста, разработен по схемата „смърт или слава“. Но това никой никога не узна.
В стаята за разпити пръв започна да задава въпросите Луис.
— Цялото ви име е Едуард Уилкинс?
— Едуард Джеймс Уилкинс.
— Дата на раждане?
— Двадесети септември 1951 година.
— Място на раждане?
— Дайъмънд Клоуз 17.
— Къщата, където живеете сега?
— Майка ми живееше в нея.
— В кое училище сте ходили?
— Първо в основното училище на Хобсън Роуд.
— А след това?
— Мъжката гимназия в Оксфорд.
— Успешно сте издържали приемните изпити?
— Да.
— Кога завършихте?
— През 1967 г.
— И сте взели диплома?
— Да, явих се на изпити по математика, физика и техническо чертане.
— Не сте се явявали по английска литература?
— Явих се, но не изкарах.
— Чели ли сте нещо от Милтън? — намеси се Морс.
— Да, чели сме Комус.
— Какво правихте, след като завършихте училище? (Луис продължи да задава въпроси.)
— Започнах да уча занаят в „Луси Айрънуъркс“ в Джерико.
— А после?
— Не го довърших. Стоях там година и половина, а после ми предложиха много по-добра работа в „Макензи Кънстръкшън“.
— Все още ли работите там?
— Да.
— Какво точно работите?
— Кранист съм.
— Искате да кажете, че си седите горе в кабината и местите товари из обекта?
— Може и така да се каже.
— Тази компания — „Макензи Кънстръкшън“ — е правила ремонт на покрива на Пълномощничеството в Оксфорд миналата година, така ли е?
— Да. От април до септември.
— И вие през цялото време работехте там?
— Да.
— Е, сигурно не чак непрекъснато?
— Моля?
— Не сте ли почивали през лятото?
— А, да. Съжалявам. Нямаше ме около две седмици.
— Кога беше това?
— В края на юли.
— Къде ходихте?
— На север.
— Къде точно?
— В района на езерата.
— А там къде точно бяхте?
— Дървънтуотър.
— Изпращахте ли оттам някакви картички?
— Да, няколко.
— До някой от приятелите ви тук — в Оксфорд?
— Че на кого друг?
— Не знам, мистър Уилкинс. Ако знаех, нямаше да ви питам, нали?
Това бе първият напрегнат момент в разпита и Луис (както го бе учил Морс) остави нещата да се поуспокоят и не каза нищо; известно време тишината тегнеше над празната и доста мразовита стая в задната част на полицейското управление в Кидлингтън.
На вратата стоеше сержант Филипс, който преди това не бе присъствал на разпит, и гледаше доста объркано. Дългото мълчание (според Филипс) притесни Уилкинс, чиито ръце на два пъти ровеха в джобовете на панталона му, като че ли търсейки успокоителна цигара; поне засега той като че ли успяваше да се владее. Бе кокалест, русокос, приятно изразяващ се мъж, който, според Филипс, не приличаше на човек, способен да проявява убийствена жестокост. Въпреки това, Филипс съзнаваше, че двамата мъже, които се занимаваха с този случай, са доста опитни, поради което той слушаше въпросите на Луис с поглъщащо благоговение.