— Кога за пръв път се срещнахте с мисис Маргарет Бауман?
— Вие знаете за това?
— Да.
— Запознах се с нея, когато работех в Пълномощничеството. Ходехме да се храним в стола и там я срещнах за пръв път.
— Кога за пръв път се видяхте с нея в извънработно време?
— Тя имаше вечерни часове и след това ходехме да пийнем по нещо.
— А след това я водехте у дома си?
— Да.
— И се любехте?
— Да.
— А после сте й омръзнали и тя е пожелала връзката ви да свърши — така ли е, мистър Уилкинс?
— Това не е вярно.
— Обичахте ли я?
— Да.
— Още ли я обичате?
— Да.
— А тя обича ли ви? (Морс бе доволен от така умело степенуваните въпроси.)
— Не съм я принуждавал, нали? (За пръв път Уилкинс показа леко колебание — и някаква грубост.)
— Вие ли сте писали това? — Луис подаде копие от писмото, намерено в якето на мистър Бауман.
— Да, аз го писах — каза Уилкинс.
— И въпреки това твърдите, че не сте я принуждавали ни най-малко?
— Просто исках да я видя отново, това е всичко.
— Да се любите отново, имате предвид?
— Не, не точно това.
— Видяхте ли я наистина в онзи ден — на Саут Пърейд?
— Да.
— И я отведохте у вас?
— Да.
— Някой проследи ли ви — с кола?
— Какво искате да кажете?
— Мистър Бауман е знаел за вас — намерихме това копие от писмото ви в едно от неговите якета.
Уилкинс поклати глава, като че със съжаление.
— Не знаех, честна дума, не знаех. Винаги съм казвал на Маргарет, че каквото и да стане, никога не съм искал да — е, да нараня някого.
— Вие не сте знаели, че мистър Бауман знае.
— Не.
— Тя не ви ли каза?
— Не. Ние престанахме да се виждаме от деня, когато се срещнахме на Саут Пърейд. Тя каза, че не може да издържа на напрежението и на всичко и че е решила да остане с него. Беше ми трудно да го понеса, но се опитах да го приема. Нямах особен избор, нали?
— Кога я видяхте за последен път?
За пръв път по време на разпита Уилкинс си позволи нещо като усмивка, която разкри правилните му, но оцветени от никотина зъби.
— Видях я — погледна той часовника си — преди около час. Тя беше в къщата, когато вие дойдохте да ме вземете.
Морс внезапно присви очите си, като че ли изпита много силна болка; Луис започна:
— Искате да кажете…?
— Тя дойде към шест без четвърт. Каза, че не знае какво да прави — нуждаеше се от помощ.
— Пари ли искаше?
— Не. Е, спомена нещо такова. Но няма особен смисъл да иска пари от мен — и тя го знае.
— Каза ли къде отива?
— Не, но мисля, че се е свързала със сестра си.
— Тя къде живее?
— Мисля, че близо до Нюкасъл.
— Не й ли предложихте да остане при вас?
— Това би било нелепо, нали?
— Мислите ли, че още е в къщата ви?
— Вероятно е излетяла оттам като прилеп от ада, веднага щом тръгнахме.
(Морс направи движение към сержант Филипс, каза му няколко думи на ухото и го отпрати.)
— Значи, мислите, че е заминала някъде на север? — продължи Луис.
— Не знам. Честна дума, не знам. Посъветвах я да се качи на някой кораб и да отиде на континента — да се махне от всичко.
— Но тя не се вслуша в съвета ви?
— Не. Не можеше. Нямаше паспорт, а се страхуваше да подаде молба, защото знаеше, че я търсят навсякъде.
— Знаеше ли, че и вас ви търсят навсякъде?
— Не, разбира се! Не знам какво имате предвид.
— Сигурен съм, че знаете защо сте тук — каза Луис, гледайки Уилкинс право в очите.
— Наистина ли? Боя се, че грешите.
— Е, добре, тя е знаела, че всички ви търсят. Виждате ли, мистър Уилкинс, тя се е върнала в къщата си в Чипинг Нортън, поемайки голям риск, за да отстрани някои доказателства, които е мислела, че са там. Например, взела е пощенската картичка, която сте й изпратили от района на Езерата.
В стаята за разпити настъпи драматична тишина, като че ли всички си бяха поели дълбоко дъх, без да го изпуснат.
— В качеството си на полицейски служител — продължи Луис — ви съобщавам официално, че сте арестуван за убийството на Томас Бауман.
Уилкинс се сви на стола си, лицето му побледня, а горната му устна се разтрепери.
— Правите ужасна грешка — каза той много тихо.
ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Вторник, 7-ми януари, следобед