— Кога пристигнахте в Хотел „Хауърд“ вечерта на Нова година?
— Бихте ли го повторили?
— Кога пристигнахте в хотела?
— Не съм ходил в никакъв хотел онази нощ.
— Вие сте били в Хотел „Хауърд“ и сте пристигнали там в…
— Никога не съм свирил там.
— Никога не сте какво?
— Никога не съм свирил там!
— Не ви разбирам съвсем, мистър Улкинс.
— Ние със състава обикаляме по заведенията; рядко ходим по хотели.
— Вие свирите в поп-състав?
— Джаз състав — аз свиря на тенор саксофон.
— Е, и?
— Вижте, сержант. Вие казвате, че не ме разбирате; но аз също не Ви разбирам.
— В Новогодишната нощ сте били в Хотел „Хауърд“. По кое време отидохте там?
— В Новогодишната нощ бях във „Фрайър“ в северната част на Оксфорд!
— Наистина ли?
— Да, наистина!
— Можете ли да го докажете?
— Не веднага, предполагам, но…
— Мислите ли, че собственикът ще си спомни за вас?
— Разбира се! Та нали той ни плати.
— Вие сте свирили там със състава?
— Да.
— И сте били там цялата вечер?
— Докъм два часа сутринта.
— Колко души сте в групата?
— Четири.
— А колко души имаше във „Фрайър“ тази вечер?
— Шейсет — седемдесет. Там някъде.
— В кой бар бяхте?
— Бара на фоайето.
— И не сте излизали оттам цялата нощ?
— Ами, вечеряхме пържола с картофи в стаята отзад; някъде към девет и половина мисля, че беше.
— С останалите от състава?
— И със собственика, и с жена му.
— Нали говорите за Новогодишната вечер?
— Вижте, сержант, доста време вече седя тук, нали? Бихте ли могли да се обадите във „Фрайър“ и да повикате някого? Или да позвъните на някого от състава? Ужасно съм уморен, кошмарна вечер беше, нали разбирате?
В стаята настана мълчание; за Филипс то бе почти осезаемо, а важността на това, което бе казал Уилкинс, се вмести в съзнанието на детективите.
— Как се казва съставът ви, мистър Уилкинс? — попита тихо Морс.
— „Оксфорд блус“ — отговори Уилкинс със строго и намръщено изражение.
Чарли Фриймън („Фингърс“ Фриймън за музикалните си колеги) тази вечер с изненада видя пред входната си врата в Кидлингтън униформен полицай. Да, „Оксфорд блус“ са свирили във „Фрайърс“ в Новогодишната нощ; да, и той е свирил там същата нощ заедно с Тед Уилкинс в продължение на пет-шест часа; да, той с готовност би дошъл веднага в полицейското управление за да даде показания за това. Не му представлява трудност, нали? В края на краищата, то е само на няколко минути пеша.
В 21:30 ч. мистър Едуард Уилкинс бе вече откаран обратно в къщата си на Дайъмънд Клоуз; Филипс най-после бе освободен от дежурство; Луис, уморен и обезсърчен, седеше в канцеларията на Морс, чудейки се къде така непоправимо са сбъркали. Вероятно той би могъл да предположи — и той наистина го каза — че идеите на Морс са доста чудати: мъж, който е убит в маскараден костюм; после друг мъж, прекарал цялата нощ на празненството, облечен в абсолютно същите дрехи и преструващ се, че той е вече убитият мъж. Съвсем сигурно беше, че Том Бауман е бил и човекът на празненството, и убитият! Щеше да има (Луис го знаеше) доста трудности да се докаже подобна теза; но едва ли някоя от тях щеше да е така непреодолима, както разбиването на алибито на Уилкинс — алиби, което би могло да бъде потвърдено от шейсет-седемдесет напълно безпристрастни свидетели. Тихо и кротко Луис спомена тези си мисли на Морс — последният седеше притихнал и унил в старото кресло с черна кожа.
— Може и да сте прав, Луис — Морс разтърка очите си с лявата си ръка. — Както и да е, няма смисъл повече да се тревожите тази вечер. Способността ми да преценявам нещата се е изчерпала! Имам нужда от едно питие. Вие идвате ли?
— Не. Ще си отида право вкъщи, ако не възразявате, сър. Денят беше доста дълъг и ми харесва мисълта, че моята жена може да ми е сготвила нещо.
— Бих бил изненадан ако не е.
— Изглеждате изморен, сър. Искате ли да ви откарам?
Морс кимна вяло.
— Само ме оставете във „Фрайър“, ако може.
Както се качваше към входа, Морс спря. Червени, сини, зелени и оранжеви светлини проблясваха през прозорците на фоайето, а наоколо бумтеше музика на живо, беше нещо като карибски делириум на Лондонското Овално игрище за крикет в чест на пробната стотица, направена от Вивиън Ричърдс. Морс забави крачките си и свърна към бара, където седна на относително спокойствие и изпи две горчиви бири, наблюдавайки неколцина некомпетентни играчи на билярд, които си въобразяваха, че са Стив Дейвис. На стената до дъската за мятане на стрелички, той видя една обява: