Като Великден например.
Или Света Троица.
Или Коледа.
Или, както видяхме, Нова година.
Тъй като Коледа вече бе минала, Сара Джонстън очакваше официалния си едноседмичен отпуск: цяла седмица далеч от всичко и най-вече от новогодишните празненства — по някакви причини те никога не я бяха изпълвали с несдържан ентусиазъм.
Изглежда, че за Коледното тържество отново щеше да има повече от достатъчно кандидати и тъкмо поради този факт — въпреки че не само заради това — Джон Биниън беше впрегнал всичките си сили, за да пригоди наскоро закупеното крило, което не бе особено добре уредено, за използване. Отначало той бе искал разрешение за строителството на едноетажен коридор, свързващ хотел „Хауърд“ и тази неизползваема пристройка. Но въпреки че въпросното разстояние беше само около двадесетина метра, съпътстващите проблеми около възможното пропадане на терена, приземните етажи, отводняването, аварийните изходи, доставката на стоки и газопроводите бяха така смущаващо сложни, че той почти изостави първоначалните си планове за съединяване на пристройката и сградата и се насочи към организирането на самостоятелно крило, отделено от основния хотелски комплекс. А дори и подобна ограничена амбиция се оказваше (според Биниън) невероятно скъпа. Дълготрайният белег на подобна разточителност беше жълтият кран; който стоеше, подобно на огромна главна гръцка буква „гама“, в градината зад постройката, там, където някога бе имало хризантеми и напръстници. От края на август прахът, който непрекъснато проникваше от скелето от трупи, съперничеше в досадна степен с безспирната смесица от цимент, тракане и чукане, които отмерваха часовете за работа и свободни занимания. Но с напредването на зимата — и особено по време на рекордно силните дъждове през ноември — започнаха да се появяват подобни неудобства, които, от гледна точка на настоящето, не бяха нищо повече от леки дразнения. Площта, където строителите работеха дни наред, се превръщаше в тресавище от тъмнооранжева кал, която полепваше плътно и навсякъде и напомняше за картините на известен художник. Калта беше навсякъде: тя запълваше колелата на работните колички; полепваше по повърхността на гредите и дъсчените пътеки, които опасваха мястото и свързваха по-сухите му части; и (може би най-досадното) лепнеше по главния вход към хотела, както и в страничните входове към заформящото се крило, подобно на подстъпите към доилното отделение в Долината на Големите мандри. По отношение на хотелските тарифи очевидно бе направен компромис и Биниън съвсем уместно бе отбелязал в рекламните брошури неповторимото намаление от 15 процента върху цената на стаите в основната сграда на хотела и 25 процента (не по-малко!) от цената на трите двойни и едната единична стая на приземния етаж на полуготовата пристройка. И наистина, това беше добра сделка: нямаше работници, нямаше шум, нямаше каквито и да било неудобства по време на празниците — освен онази вездесъща кал…
Крайният резултат от тези затруднения и от продължителното лошо време в началото на декември бе, че при ежедневното почистване с прахосмукачки и изстъргването на калта много черги, килими и пътеки от линолеум имаха такава силна нужда от нещо по-силно от обикновен шампоан след заминаването на Коледните гости, че бе взето решение на 30-ти да се проведе широкомащабна акция за почистване като подготовка за пристигането на Новогодишния контингент — или по-голямата част от него — по обяд на 31-ви. Но се появиха проблеми. Беше доста трудно в такъв момент да се наемат сервитьорки, прислужници и камериерки. Но когато в случаи като сегашния имаше нужда от спешна помощ, и в случай че, както беше сега, две от постоянните чистачки бяха повалени от грип, оставаше само едно: самият Биниън, недоволната му съпруга Катрян, Сара Джонстън и по-младата помощничка на Сара на рецепцията — Керълайн, да бъдат призовани за действие рано сутринта на 30-ти. Въоръжени с лопатки за смет, четки, гумени миялки и прахосмукачки, те предприеха своята атака срещу омразните помещения и то с такъв добър резултат, че още същата вечер всички стаи и коридори както в основната сграда, така и в пристройката, бяха напълно почистени от полепналата и утъпкана кал, останала след Коледните гуляйджии и всъщност след техните предшественици. Когато всичко бе приключило, Сара се почувства така уморена, както рядко й се беше случвало, въпреки че подобни непривични физически усилия съвсем — и даже ни най-малко! — не й бяха неприятни. Наистина, тя усещаше болка на много места по тялото си, за които почти бе забравила, че могат да действат, особено частите под ребрата и мускулите точно зад колената й. Но подобна физическа дейност засилваше приятното предвкусване на предстоящия празник; и за да покаже на света, че може да е на нивото на останалите, и то на най-добрите от тях, тя задълго се бе потопила в ароматна баня, преди да позвъни на единствената си истинска приятелка, Джени, за да й каже, че е променила решението си, чувства се добре и гори от желание да отиде, и в края на краищата с удоволствие би дошла на тържеството, организирано в апартамента на Джени в Северен Оксфорд същата вечер (само на хвърлей разстояние, както се оказа, от малката ергенска обител на Морс). Познатите на Джени, въпреки че бяха със съмнителен морал, бяха също така (почти неизменно) без съмнение интересни. И точно в 1:20 ч. след полунощ един шкембест германец на средна възраст, проявяващ досадно предпочитание към творбите на Томас Ман, неочаквано бе попитал полупияната Сара (да, точно така!) дали не иска да легне с него. И, въпреки краткотрайното си познанство с този мъж, тя не се съпротивлява особено много, когато бе почти завлечена в празната стая на Джени, където набързо се бе любила с оня космат адвокат от Бергиш Гладбах. Тя не си спомняше съвсем ясно как бе стигнала до апартамента си на Мидъл Уей — улицата (както внимателният читател ще си спомни), която се простира надолу до Саут Пърейд и на края на която се намира пощата.