— Лондон. Е, и?
— Лондон? Наистина ли? (Луис говореше така, като че ли предварително знаеше отговорите.) — Много хора от цялата страна ходят на разпродажбите в Лондон, нали? Искам да кажа отвсякъде — от Оксфорд, да речем — може някой да отиде на януарските разпродажби и да пусне писмото в някоя пощенска кутия до Падингтън.
Морс се намръщи.
— Какво точно се опитвате да ми кажете, Луис?
— Само се питах, дали имате представа кой ви е написал това писмо, това е всичко.
Ръката на Морс бе на дръжката.
— Вижте, Луис! Нали знаете каква е разликата между нас? Вие не използвате достатъчно очите си! Ако го правехте — и ако го бяхте направили напоследък — щяхте съвсем точно да знаете кой е написал писмото.
— Да?
— Да! И става така, Луис — след като така Неочаквано проявявате такъв интерес към личните ми дела — че довечера аз ще заведа точно тази дама, която ми е написала писмото на едно прекрасно място. Ако не възразявате, разбира се.
— Къде ще я водите, сър?
— Ако искате да знаете, ще ходим в Хотел „Спрингс“, близо до Уолингфорд.
— Казват, че било доста скъпо място, сър.
— Ще делим сметката наполовина — надявам се, че това поне разбирате? — Морс намигна щастливо на Луис и излезе.
Луис също се усмихваше щастливо, когато позвъни на жена си и й каза, че скоро се прибира.
В 19:50 ч. дойде телекса от Гетуик: в полета, обявен за 12:05 до Барселона, в списъка на пътниците освен мистър Едуард Уилкинс е имало и мисис Маргарет Бауман, посочила като адрес Чипинг Нортън, Оксфорд.
В 20:00 ч. Луис облече палтото си и излезе от управлението в Кидлингтън. Той не бе съвсем сигурен дали Морс ще бъде доволен или недоволен от новината, която щеше да научи. Но последното нещо, което щеше да направи, бе да звъни в Хотел „Спрингс“. Той се надяваше — и то много — че Морс ще прекара добре и ще си хапне добре. Що се отнася до него самия, неговата жена вероятно вече бе приготвила яйцата и пържените картофи. И той се почувства щастлив от живота.