Независимо че времето си бе казало думата, фигурите изглеждаха доста реалистично — имаха стъклени очи и истински нокти. В началото на двайсети век хората много са си падали по разни хитри механизми и нашата врата беше сред най-добрите примери за това: когато дръпнеш напред лапата на мечката, челюстта й се отваря и разкрива ред истински и доста страховити зъби. Ако ти стиска да си пъхнеш ръката в устата й, стигаш до стар звънец и с едно завъртане известяваш хората вътре за пристигането си.
Извърших и двете действия и зачаках. Никакъв отговор. Вътре трябваше да има някой, все пак коминът пушеше. От опит знаех, че за поддържането на огъня в нашата хижа са необходими часове работа, както и херкулесовското усилие да домъкнеш дървата отвън. От друга страна, в огнище като нашето, където се побираше пън с диаметър метър и двайсет, огънят можеше да е накладен преди дни и още да гори.
Бях се озовала в доста необичайно положение — след дълъг полет и няколко хиляди километра с кола стоях в снега на върха на планината и очаквах да вляза в собствения си дом, без да знам дали има някой вътре. На всичкото отгоре нямах ключ.
Другата възможност — да газя метри дълбок сняг, за да надникна през прозореца — не ми се видя привлекателна. Защо да се мокря още, след като така и така щях да остана навън? Ами ако все пак успеех да вляза и се окажеше, че вътре няма никой? Не се виждаха следи от гуми, ски или дори от елени.
Така че направих най-умното нещо, което успях да измисля — измъкнах телефона от джоба си и набрах номера на майка ми тук, в хижата. С облекчение чух как след шестото позвъняване секретарят се включи. Надявах се, че може би е оставила на него указание за местонахождението си. Но когато чух гласа на записа, сърцето ми се сви:
— Можете да ме намерите на… — и тя издърдори същите цифри, които беше записала и на моя секретар у дома във Вашингтон. Последните две отново липсваха! Стоях пред вратата, мокра и премръзнала, но вече пламнала от объркване и яд! Къде ли се беше запиляла?
И тогава си спомних играта.
Любимият ми чичо Слава беше по-известен по света като компютърния гений и автор на книги доктор Ладислаус Ним. В детството ми той беше най-добрият ми приятел и все още го имах за такъв, независимо че не го бях виждала от години. Мразеше телефоните и беше се зарекъл никога да не си прокара телефон вкъщи. Затова пък обожаваше ребусите. Беше написал и няколко книги за тях. Помнех, че щом някой получеше от чичо Слава съобщение с телефонен номер, на който можеше да бъде намерен, бяхме сигурни, че този номер е кодирано съобщение. За него бе истинско удоволствие да измисля такива неща.
Малко вероятно бе майка ми да използва същия похват, за да се свърже с мен. Самата тя не беше много добра при дешифрирането на подобни съобщения, а и не би могла сама да измисли кодиран ребус дори животът й да зависи от това.
Още по-невероятна ми се стори идеята чичо Слава да е съставил този ребус за нея. Доколкото знаех, те двамата не си говореха от години, откакто… Откакто се случи онова, за което никога не говорехме.
Но все пак бях сигурна, че числата, записани на телефонния секретар, са кодирано съобщение.
Качих се обратно в лендроувъра и пак запалих двигателя. Да дешифрирам кодирани съобщения, за да открия майка ми, беше за предпочитане пред алтернативата да вляза в хижата с взлом или пък да отлетя обратно във Вашингтон и така и да не разбера къде е отишла в деня на празненството.
Отново прозвъних телефонния секретар и драснах на листче цифрите, които беше записала на него, така че да ги чуе всеки, който се обади. Молех се да успея да дешифрирам съобщението първа, в случай че майка ми наистина беше в беда и се опитваше да се свърже по този начин с мен.
— Можете да ме намерите на 615–263–94… — чух познатия глас.
Ръката ми трепереше, докато записвах.
Разполагах с осем цифри наместо с десет, колкото бяха необходими за провеждане на междуградски разговор. Но ако това беше един от ребусите на чичо Слава, навярно зад него не беше скрит никакъв телефонен номер. Това си беше класически десетцифрен код, чиито последни две цифри липсваха. Тъкмо в тях се криеше тайното съобщение.
Отне ми около десет минути да го разгадая. В дните, когато бях почти толкова добра в ребусите, колкото и моя шантав, но великолепен чичо, щях да се справя по-бързо. Разделих поредицата по двойки (напомням, че последните две цифри липсват) и получих следното: 61–52–63–94.