После, преди девет дни, когато Байрон за първи път се бе разболял от своята тайнствена нелечима болест, обикновено коравият стоик Флечър просто бе рухнал. Слугите, войниците, докторите — всички те му говореха на различни езици.
— Като при Вавилонската кула! — бе изкрещял Флечър, скубейки коси от гняв. За да получи за пациента купичка овесена каша с едно яйце вътре, трябваше да се превежда три пъти.
Но, слава на бога, Флечър бе до него и двамата бяха оставени най-после сами. Сега верният камериер щеше да бъде изпратен на последната си мисия. Независимо дали му допада.
Байрон докосна ръката на Флечър.
— Още бренди, сър? — попита той, а изражението му бе толкова мрачно и изпълнено с болка, че Байрон щеше да се разсмее, ако това не изискваше толкова много усилия.
Лордът помръдна устни, а камериерът наведе ухото си до него.
— Дъщеря ми — прошепна Байрон.
В същия миг съжали, че е изрекъл тази дума.
— Искате да ми продиктувате лично писмо до лейди Байрон и малката Ада в Лондон ли, сър? — попита Флечър, изпълнен с очакване да чуе най-лошото.
Това можеше да бъде само последното желание на един умиращ. Всички знаеха, че Байрон ненавижда жена си и й праща само официални писма, на които тя рядко отговаря.
Но лордът леко поклати глава, отпусната сред възглавниците.
Знаеше, че камериерът ще го разбере, защото двамата бяха заедно вече толкова години, бяха минали през толкова премеждия. Флечър единствен знаеше за истинските отношения между Байрон и момичето и нямаше да разкрие на никого последната молба на лорда.
— Доведи ми Хаидѐ — каза Байрон. — И момчето.
Болка прониза Хаидѐ, когато видя баща си на легло, толкова блед и изпит. Вехне, бе ги предупредил Флечър, преди да влязат, по-слаб е и от новоизлюпено пиле.
Тя и Каури се бяха изправили пред натрупания с възглавници турски диван и Хаидѐ почувства, че ще се разплаче. Вече бе загубила Али паша — мъж, когото цял живот бе имала за свой баща. А ето че сега онзи баща, когото познаваше едва от година, си отиваше пред очите й.
Хаидѐ отлично знаеше, че през тази година Байрон бе рискувал всичко, бе сторил и невъзможното, само и само да я държи край себе си, като в същото време пази техните отношения в тайна.
В съгласие с хитростите, които му се налагаше да измисля, само преди няколко месеца, на трийсет и шестия си рожден ден, Байрон бе казал на Хаидѐ, че е написал писмо на жена си — или лейди Би, както той я наричаше — съобщавайки й, че е открил прекрасно и жизнено гръцко момиченце на име Хайатее, осиротяло във войната, малко по-голямо от тяхната Ада. Бе писал още, че възнамерява да осинови това момиченце и да го изпрати в Англия, където лейди Би трябваше да го поеме и да се погрижи то да получи достойно образование.
Разбира се, отговор така и не дойде. Но бе казал на Хаидѐ, че шпионите, които отварят пощата му, ще да вземат историята с осиновяването просто за поредната слабост на лорда.
Слухове за историята около „връзката“ на Хаидѐ с Байрон вече се носеха, а слуховете в Гърция никога не лъжеха. Сега поетът умираше, а бе дошъл момент, в който двамата трябваше да поговорят на всяка цена. Баща и дъщеря знаеха, че сега е по-важно от когато и да било никой да не узнава истинската причина, поради която Байрон днес е повикал момичето при себе си.
Черната царица бе скрита в една пещера на остров близо до бреговете на Майно — пещерата, в която Байрон бе написал поемата „Корсар“. Веднъж поетът бе споделил с Трелони, че желае в тази пещера да бъде и гробът му. Само Байрон, Хаидѐ и Каури знаеха как да намерят шахматната фигура. Но какво значение имаше това сега?
Войната за независимост на Гърция, започнала с голям размах преди три години, се развиваше все по-зле. Княз Александър Ипсиланти, бившият водач на Филики Етерия — тайното общество, дало свещен обет да извоюва свобода за Гърция, — бе повел военните действия, но доскорошният му господар цар Александър I от Русия се бе отрекъл от него и го бе предал. В момента Ипсиланти гниеше в австро-унгарски затвор.
Отделните гръцки фракции се бореха за надмощие. А Байрон, тяхната последна надежда, лежеше на смъртния си одър в мизерна стаичка в Мисолонги.
Още по-лошо. Хаидѐ виждаше болката, изписана върху бащиното й лице, болка не толкова породена от отровата, която несъмнено тайно пускаха в храната му, но и от това, че напуска земния живот, изоставяйки дъщеря си и мисията си недовършена.