Този случай вдъхнал на Екатерина Велика надеждата, че може би всичките хвърлени усилия и евентуалните резултати от „Гръцкия проект“ не са напълно загубени. Руската императрица скрила фигурата, като не изпускала от бдителния си поглед и старата си приятелка, абатисата, стараейки се да узнае от нея къде се намират останалите фигури. Минала повече от година. Тогава един ден синът на Екатерина Павел, който ненавиждал майка си, подслушал разговор между нея и абатисата, разкриващ, че императрицата възнамерява да обезнаследи Павел в полза на сина му Александър. А когато Екатерина разбрала, че синът й е узнал за съществуването на безценната шахматна фигура, скрита в личния й трезор в подземията на Ермитажа, решила да вземе светкавични мерки.
Подозирайки нечистите намерения на сина си, Екатерина тайно от всички уредила майсторът златар Яков Фролов, който преди повече от двайсет години направил за нея копието на казанската „Черна Богородица“, да изработи сега копие на Черната царица, неразличимо от оригинала.
В отчаянието си Екатерина с помощта на „Обществото на вярващите чужденци“ тайно пренесла истинската Черна царица в гръцките земи и я поверила на съществуващата там конспиративна мрежа. Копието пък поставила в трезора в подземията на Ермитажа, където то останало още три години — до смъртта на императрицата. Тогава Павел открил и унищожил завещанието на майка си и заел руския престол.
Така в ръцете му попаднало онова, което той винаги смятал за най-ценното притежание на майка си.
Но един човек знаел цялата история.
Екатерина Велика починала, а новият цар Павел открил Черната царица, скрита под Ермитажа. Убеден, че това е оригиналът, непосредствено преди погребението на майка си показал фигурата на абатисата на Монглан в опит да си подсигури — чрез сила и заплахи — помощта й за откриването на останалите фигури. Бил пределно откровен и абатисата разбрала, че каквото и да стори или каже, ще бъде хвърлена в тъмница. В отговор абатисата протегнала ръка към фигурата:
— Това е мое — казала тя на Павел.
Той отказал да даде фигурата в ръцете й, но дори и от разстояние абатисата забелязала нещо необичайно. На пръв поглед пред нея стоял същият масивен златен релеф, инкрустиран с необработени скъпоценни камъни, кръгли и гладки като яйца на червеношийка. Копието по всичко приличало на оригинала: представлявало женска фигура, облечена в дълга роба и седнала в малък павилион с дръпнати настрани завески.
Едно нещо обаче липсвало.
Още от дните на Карл Велики, че и отпреди това, Църквата се славела с такива скъпоценни камъни — не обработени във форма на розетка, а само полирани на ръка или с помощта на фин пясък така, че да напомнят яйцата на малката птичка или излъсканите от морето камъчета. Повърхността на тези скъпоценности била гладка като стъкло и тази гладкост подсилвала естествената иридесценция на камъка, неговия астеризъм — скритата в камъка звезда. В Библията се описват такива камъни, посочват се и техните скрити символни значения.
По тази причина абатисата веднага установила, че фигурата в ръцете на Павел не е същата Черна царица, която тя донесла от Франция в Русия преди повече от пет години.
Опасявайки се точно от подобно насилствено отнемане на фигурата, още преди да пристигне в Русия при Екатерина, абатисата поставила върху оригиналната Черна царица свой таен знак, който никой друг не можел да види. С изрязания на розетка диамант на пръстена, свидетелстващ за поста й на абатиса, тя надраскала малка цифра 8 върху гладко полиран огненочервен рубин, инкрустиран в самата основа на златния павилион.
А сега не виждала своя знак!
Имало само едно обяснение на този факт. По някакъв начин императрица Екатерина е изработила идеално копие на оригиналната Черна царица, което е оставила в подземията на Ермитажа, а с истинската фигура се е разпоредила по някакъв неизвестен начин. Най-малкото така със сигурност е попречила на Павел да се сдобие с оригинала.
Абатисата имала само една последна възможност — по време на погребението на императрицата да прати кодирано писмо по някого, който има достъп до външния свят. Използвала за тази цел Платон Зубов — последния любовник на императрицата, когото Павел — както сам той уверил абатисата — тъкмо изпращал в изгнание.
Това била единствената надежда да бъде спасена Черната царица.
Байрон завърши историята си, отпусна се върху възглавниците и затвори очи. От липсата на кръв кожата му бе станала още по-бяла. Очевидно цялата енергия, която бе успял да събере, напълно го бе напуснала. Хаидѐ знаеше, че времето е от първостепенна важност.