Този тип Азов… Само преди седмица ми се искаше да го пребия, да го разкарам или да го унищожа — бях изпаднала в състояние на здравословна агресия, което често спасява шахматиста от нервен срив. Но още тогава си знаех, че каквото и да се случи между нас, то ще бъде нещо повече от двубой на живот и смърт.
Знаех, че онази вечер в Колорадо Вартан беше прав, когато каза, че в живота и на двама ни са се струпали твърде много съвпадения, така че просто се налага да обединим силите си. Но самата наша среща съвпадение ли беше? В края на краищата, майка ми беше тази, която дърпаше конците в цялата история, тя ни беше събрала.
Седях си така, на ръба на бездната, без да знам на кого мога да вярвам — на майка си, на чичо, на шефа, на леля или на най-добрата си приятелка. Как тогава бих могла изобщо да вярвам на Вартан Азов? И налагаше ли се да го правя?
Но аз му повярвах.
Вече знаех, че Вартан е истински и седи до мен от плът и кръв. Разбрах го не заради това, че се беше съблякъл преди малко. Той искаше нещо от мен — нещо, което бях видяла някога, или нещо, което знаех, може би дори без самата аз да съм наясно, че го знам. Затова бяха и всичките тия приказки за Украйна и за цветовете, и за символите, и за кехлибарените жита…
В този миг се сетих. И всичко си дойде на мястото.
Обърнах се към задната седалка. Вартан ме гледаше с онези свои тъмновиолетови загадъчни очи. Дълбоко в тях гореше пламъче.
Изведнъж осъзнах, че знам, че той знае какво точно аз знам.
— Тарас Петросян е бил нещо повече от обикновен руски олигарх и почитател на шаха, нали? — предположих аз. — Притежавал е верига елегантни ресторанти, точно като „Суталде“ във Вашингтон. Базил го е финансирал. Имал е пръст в най-различни начинания. И е оставил всички свои дела на теб.
С ъгълчето на окото си видях, че устните на Кий трепнаха, но тя не се опита да ме спре. Просто продължи да кара.
— Точно така — потвърди Вартан, като продължаваше да ме гледа с напрегнато изражение, сякаш бях пешка върху шахматна дъска. — Остави ми всички свои дела без едно.
— Сещам се кое — обадих се аз.
Напрягах си мозъка още от онази вечер, която прекарахме с Ним на моста. Колкото и да се опитвах да измисля как е станало, просто не можех и не можех да си представя точно по какъв начин Татяна, майката на татко и чичо, би могла след смъртта на баща ми да се промъкне обратно в манастирския двор, да бръкне в джоба ми и да вземе оттам картичката с Жар-птица.
Но някой все пак е взел тази картичка тогава и я е пратил много по-късно на Ним, за да може той — както сам твърди — да я препрати на мама. Същият този някой заедно с картичката е пратил на чичо ми и още нещо.
— Рисунката на шахматната дъска — казах аз. — Онзи, който я е пратил на Ним, трябва да е бил в Загорск в деня на татковата смърт. Трябва да е бил Тарас Петросян. Това е и причината, поради която са го убили.
— Не, Екси — отвърна Вартан. — Аз сам изпратих рисунката и картичката на чичо ти. Майки ти ме помоли да го сторя.
После ме загледа мълчаливо за миг, сякаш се колебаеше как да продължи.
— Вторият ми баща бе убит — най-после промълви той, — когато изпрати на майка ти Черната царица.
Полетът
„Полет/Летене. Трансценденталност; освобождаване на духа от ограниченията на материята; освобождаване на духа на мъртвия… достъп до свръхчовешко състояние. Способността на мъдреците да летят или «да пътуват с вятъра» символизира духовното освобождаване или способността да бъдат вездесъщи.“
— Моля те, опитай да се съсредоточиш — посъветва ме Кий, докато прекосявахме пистата пред малкото летище, за да се качим на чакащия ни самолет. — Както казваха учителите ни в гимназията, „част от информацията, която ще ви дадем днес, със сигурност ще бъде включена в изпита“.
Голямо количество допълнителна информация щеше да ми дойде много добре, но нямах намерение да се опитвам да го получа, като задавам още въпроси. След тазсутрешната неразбория от противоречиви сведения и обяснения най-после бях хванала цаката на това да си мълча, да слушам и да си държа личното мнение за собствено ползване.
Качихме се в машината със саковете на рамо и аз забелязах, че никога преди не съм виждала тази машина — стар самолет от висока класа, марка „Бонанза“, с един двигател. Когато ставаше дума за самолети, Кий определено предпочиташе антиките. Най-общо вкусът й се беше свел до грубовати, но ефективни малки самолети за далечен полет, които можеха да развиват до 80 километра в час във въздуха.