Но не бях сама.
До мен лежеше нещо топло. Нещо живо.
Отне ми минута да осъзная, че двигателят на самолета е млъкнал. Кий я нямаше. Трябва да беше доста след полунощ, защото помнех, че към полунощ бяхме спрели за второ презареждане близо до Пиер в Южна Дакота. Тогава Кий ни съобщи, че се налага да поспи, а било добре и ние двамата да дремнем, преди да се отправим към полет над планините.
В този момент осъзнах, че съм просната върху стегнатото тяло на Вартан Азов. Той лежеше по очи зад гърба ми, преметнал отпуснатата си ръка върху мен и заровил лице в косата ми. Помислих да се измъкна от тази случайна прегръдка, но се сетих, че за това ще се наложи да го събудя, а той навярно се нуждаеше от сън точно толкова, колкото и аз.
Освен това се чувствах много добре така.
Какво ставаше между мен и Вартан? Трябваше да го попитам.
Ако просто почаках Кий да се върне от операцията по презареждането на самолета или където там беше отишла, щях да си осигуря няколко минути за спокоен размисъл, без никакви бръмчащи мотори и непрестанните атаки на различни шокове от емоционално естество. Сама в компанията на успокояващия звук от ритмичното дишане на спящия шахматист до ухото ми.
Имаше доста неща, които да обмислям — повечето от тях за съжаление бяха свързани с опити да оправя оплетените конци на разни доскоро напълно немислими явления. В края на краищата едва преди часове бях разбрала защо майка ми се крие, защо беше предизвикала много хора към активност след толкова години бездействие, а едновременно с това бе крила информация от нас през цялото време. Бе я крила от всички ни, с изключение на Нокомис Кий.
Бях проумяла всичко някъде между първата ни за деня спирка в Мойаоне, гробищните полета на племето пискатауей, и първия ни престой за презареждане на самолета в Дюбук. Тоест всичко се бе случило в рамките на някакви си четири часа — не беше зле. През това време бях притиснала Кий до стената и тя ми призна каква е всъщност нейната истинска роля в цялата схема.
Тя наистина беше Бялата царица.
— Никога не съм казвала, че Гален не е прав — възмути се приятелката ми, когато й припомних как бе отрекла този факт на стълбището на хотел „Четирите сезона“. — Просто казах „Не му обръщай внимание“! В края на краищата ония глупаци там до един са разполагали със своя шанс в Играта. Сега е ред на някой друг да извърши окончателния обрат. Аз и майка ти имаме намерение да сторим точно това.
Майка ми и Нокомис Кий. Трудно ми беше да си ги представя двете да си помагат, но ако трябва да бъда напълно честна, още от детството ни насам всъщност Нокомис винаги бе играла ролята на дъщерята, за която мама винаги бе мечтала.
Черната и Бялата царица в таен съюз.
В главата ми се въртеше постоянно един рефрен, едно от детските стихчета от „Алиса в Страната на чудесата“, нещо от рода на: „Бихте ли били така добри да заповядате на чай с Черната царица, с Бялата царица и с мен?“
Колкото и да бях объркана аз самата обаче, със сигурност бях страшно благодарна за това, че майка ми е преценила, че се налага „да вдигне тревога“, както се бе изразила Кий, през първия етап от пътуването ни, както и затова, че е решила да обедини силите си с другия отбор. Независимо от последствията.
Вече пет пари не давах, че майка ми очевидно е прекъснала връзките си с чичо Ним, нито пък за факта, че Кий бе заключила в хотелската стая онези, които най-вероятно бяха играчи от Белия отбор. По-късно щях да търся обяснението за тези събития. В момента чувствах само облекчение.
Защото най-после бях прозряла нещо. Бях прозряла защо Кий през цялото време се усмихваше иронично и защо бе подхвърляла онези загадъчни забележки относно индианските гробища в Пискатауей. Както и защо изобщо бяхме посетили тези гробища в Мойаоне. „Всички кости и всички тайни“, така бе казала Кий.
Сега разбирах, че ако баща ми наистина бе жив, както твърдеше приятелката ми, и ако мама беше научила за това, ставаше ясно, че през цялото време майка ми не бе защитавала мен, нито пък себе си. Защитавала бе баща ми, който пък беше единственият, намиращ се в ясна и непосредствена опасност.
Вече знаех и защо майка ми толкова се е бояла през всичките тези години, дори още преди случая в Загорск. Бояла се е, защото е поставила баща ми в опасност. Тайните на шаха Монглан не са били погребани при костите в Пискатауей, независимо че самите фигури били заровени.
Тези тайни са били скрити в паметта на моя баща.
Александър Соларин се е оказал единственият от всички замесени в Играта, който знаел къде се намират скритите фигури. Ако той беше още сред живите — а аз бях сигурна, че Кий и майка са прави за това, — на всяка цена трябваше да го намерим, преди някой друг да го е сторил.