Молех се само да не сме закъснели.
Кий не се шегуваше, когато на паркинга пред ферибота ме попита дали имам и „най-бегла представа“ колко трудно е било да организира моето бягство. Небето се обагряше във виолетово, а ние запалихме двигателя на малкия самолет, прехвърлихме се над Блек Хилс и Маунт Ръшмор и се отправихме към Скалистите планини. Кий бе доизпипала още някои технически подробности — самолетът беше под наем, а не регистриран на нейно име, не беше попълнила и летателен план, така че щеше да бъде много трудно не само да ни проследят, но дори и да се досетят накъде изобщо сме се отправили.
Ако служителите на летищата те познават, обясни Кий, няма никакъв проблем. Бяхме спирали само на места, на които тя бе сигурна, че ще намери някой познат по всяко време на денонощието и ще може да кацне при него в момент, в който другите служители отсъстват. Такъв бе случаят с нейния приятел, механика от резервата на сиуксите, който бе презаредил резервоара ни снощи в Пиер, за да можем да излетим преди разсъмване.
Сега, навлечени във ватираните зимни екипи, донесени от Кий, се реехме над покрива на света.
— Зората! — извика Кий към планинските върхове. — Какво събуждане само! Елате да видите!
Да се нося на височина пет хиляди метра над Скалистите планини с малък самолет точно на зазоряване винаги е било преживяване, което ме оставяше без дъх. Върховете бяха само на сто метра под нас. Слънцето изгряваше зад гърба ни, позлатяваше крилата ни, малкият самолет пореше разкъсаните розови облаци като граблива птица. Виждахме и най-малките подробности под нас: грапавите виолетови скали, забулени със сребрист сняг, стръмните склонове, покрити с ели и смърчове, искрящото тюркоазено небе.
Десетки пъти бяха правили такива полети над планините с Кий, но никога нямаше да ми омръзнат. Вартан буквално се беше лепнал за илюминатора, пленен от великолепната гледка. Божията земя — така наричаха местните тези планини.
Да се приземим в Джаксън Хоул четири часа по-късно обаче си беше едно качествено различно преживяване. Кий профучаваше като стрела през планинските проходи, понякога само на метри от скалите отстрани, а това винаги ме изнервяше. После с премерени маневри Кий спусна самолета в долината. Всъщност премерените маневри по принцип бяха задължителни, ако опитваш да приземиш самолет в Джаксън — долината бе твърде дълбока.
Кацнахме някъде преди обед, грабнахме саковете, натоварихме ги в лендроувъра, който Кий винаги държеше на летището, и постигнахме мълчаливо съгласие, че се налага веднага да отидем да хапнем.
По-късно, преяла с бъркани яйца с бекон, препечени филийки, портокалово сладко, пържени картофи, плодове и пресен сок, както и литри черно кафе, осъзнах, че ям за първи път след вчерашната закуска, поднесена ми любезно от чичо Слава.
Практиката да ям веднъж дневно определено трябваше да бъде прекратена в най-скоро време.
— Къде ще се срещнем с нашата приятелка? — попитах Кий, когато платихме и излязохме от ресторанта. — В апартамента ти ли?
— Ще видиш — отвърна тя.
Кий държеше стая в хотелската част на местния спортен клуб, за да може да преспива там при дълги полети, а също и за да имат другите пилоти, с които работеше, място, където да нощуват и да се изкъпят, когато са се отправили далеч на север. Самата аз бях отсядала там няколко пъти. Клубът бил обзаведен по поръчка от един корабостроител. Целта била максимално оползотворяване на наличното пространство. Беше едновременно удобно и изискано. Имаше спортни зали и дори фитнес за вманиачените по добрата физическа форма.
Майка ми не беше в апартамента. Кий нареди да оставим саковете, после премери колко е висок Вартан и измъкна от гардероба три леки, но дебели ватирани гащеризона и поръча да ги навлечем, заедно с по един чифт водонепромокаеми туристически боти за сняг с ципове. После се върнахме в колата. Кий подкара, без да дава допълнителни обяснения.
След половин час обаче вече бяхме подминали отбивката към Тетън Вилидж, един от най-популярните ски курорти в САЩ, и езерото Морган и разбрах, че вече напускаме така наречената цивилизация, и определено се изнервих.
— Мислех, че отиваме да вземем мама, а след това да й помогнем да намери баща ми — обърнах се към Кий. — Този път обаче води само към Националния парк „Йелоустоун“.