— Правилно — увери ме Кий и ме дари с любимия си саркастичен поглед. — За да вземем майка ти с нас, първо трябва да я намерим. Тя се крие, забрави ли?
Помислих трезво и, признавам, реших да оставя всичко на Кий. До момента проведената от нея мисия бе безупречна до най-малката подробност. Самата аз не можех да се сетя за по-добро скривалище за майка от парка „Йелоустоун“ през зимата. Там определено никой не можеше да я намери. А тук си беше зима, независимо че официалният календар подвеждащо сочеше пролет.
Във Вашигтон в началото на април се провеждаше Фестивалът на цъфналите вишни, а туристическият сезон беше в разгара си. А в Северен Уайоминг триметровите жълто-червени колове, маркиращи трасетата, стояха забити в снега край пътищата от средата на септември. Зимата тук можеше да продължи до юни. Най-малкото тогава се откриваше къмпинг сезонът.
От ноември до средата на май достъп до парка имаха само верижни снегомобили, които се резервираха предварително. От следващата година дори и те щяха вече да бъдат забранени в „Йелоустоун“ — първия национален парк в света. Федерални разпоредби. Дори сега дългото 225 километра централно шосе в парка, образуващо една голяма фигура 8 и носещо името Голямата примка, бе затворено напълно в северните си части.
Само за пазачите на парка и учените, които работеха тук, нямаше забранени територии. Колегите на Кий например провеждаха най-важната част от изследователската си работа точно по това време на годината. Май това й беше хубавото на цялата ни тайна операция, макар че аз лично все още не можех да видя Голямата картина, както приятелката ми би се изразила.
Стигнахме входа на парка. Кий показа пропуска си и взе три билета. Тримата се метнахме в един снегомобил — нещо като бус с гъсенични вериги вместо колела и съоръжение, подобно на водни ски отпред, което да ни помага да не затънем в дълбокия сняг.
Вътре вече се бяха настанили други хора, туристи, които през цялото време възклицаваха „оо!“ и „аа!“, докато приказливата екскурзоводка показваше някои от десетте хиляди геотермални извора на парка. През цялото време чувахме „ето тук, вляво“ или пък „ами вдясно“. Освен това жената поръси всички ни със сериозно количество малко известна история на американския Запад, включваща и някои факти от първите години съществуване на парка.
Вартан изглеждаше действително запленен. По едно време обаче екскурзоводката започна да ни облъчва с данни за интервалите на изригване на един от най-известните гейзери Олд Фейтфул, наречен така заради точните и равни интервали, на които изригва. Момичето обясняваше, че ако гейзерът изригва вода в продължение на две минути на височина от 36 метра, то това означава по-кратък интервал до следващото изригване — около 55 минути, а ако изхвърля вода в продължение на пет минути на височина 37,5 метра, то следващото изригване ще настъпи след около 78 минути. Видях как погледите на хората започнаха да блуждаят, а около устата на Кий се бе образувала стегната гънка — тя с всички сили се стараеше да не се засмее.
Слязохме от снегомобила при хотел „Олд Фейтфул“. Там Кий се запъти към две моторни шейни, отбелязани със знак „Запазено“ само за пазачите на парка, взе и три чифта снегоходки, които можеха с едно щракване да се закопчават на обувките, в случай че се наложи да ходим пеша.
Кий възседна едната шейна, аз седнах зад гърба й, а на другата се метна Вартан и подкара след нас. Отправихме се на север, а зад гърба си чувахме как екскурзоводката и туристите броят секундите до следващото изригване на гейзера:
— Десет, девет, осем, седем, шест…
Изкачихме се на близкия хълм, Кий отби за малко от пътя и посочи зад нас. Вартан също отби и се обърна. Олд Фейтфул изригна и изхвърли вряла вода на повече от трийсет метра височина към ясното синьо небе.
— Експлодира толкова силно дори в този студ? — удивено попита Вартан.
— На много километри под повърхността на земята водата се нагрява до над шестстотин градуса по Целзий — отвърна Кий. — Когато достигне повърхността, изригва, без да се интересува какво е времето навън. Просто чувства облекчение да излезе на свобода.
— Какво я нагрява така? — продължи Вартан.
— А, много уместен въпрос — отбеляза Кий. — В момента сме застанали върху най-големия вулканичен котел в света. Ако изригне, ще унищожи целия североамерикански континент. Интервалът е около милион години. Не сме сигурни кога точно може да изригне. Но това не е най-големият проблем. Бяхме свикнали да мислим, че йелоустоунската калдера е единствена по рода си. Но вече смятаме, че е възможно този вулканичен котел да е свързан с териториите на Айдахо и планината Сейнт Хелън, а след това да достига до Тихоокеанския регион — един още по-голям кръг от геотермални разседи около ръба на Тихоокеанската плоча, наречен Огненият пръстен.