Вартан я погледна за миг. Стори ми се, че между двамата премина някакво взаимно разбиране, но може би си въобразявах. Нещо, за което си бяха говорили, без да го споделят с мен.
В следващия момент погледът на Вартан се отклони.
Карахме шейните още около трийсет минути, когато Кий отново спря и обяви:
— Излизаме от утъпканите трасета. Близо е, но ни трябват и двете шейни, за да можем да натоварим и приятелката ни, и целия й багаж.
Тя замълча и добави:
— Ако видите любопитни мечки гризли, изключете шумния мотор, легнете по очи в снега и се престорете на умрели.
Да бе. Как не!
Кий потегли през една красива гора, после преминахме по ръба на поле, осеяно с гейзери, чиято сребриста пара се издигаше към небето. Минахме покрай врящите кални извори, които бяхме посещавали като малки. Те бълбукаха като котели на вещици, пукаха и съскаха със звуци, които не могат да се опишат.
В една долчинка точно под нас се показа една от онези малки топли хижи, пръснати из горите в целия парк. Обикновено там сервираха кафе и горещ шоколад на премръзналите скиори или на онези, които караха моторни шейни наоколо. Тази обаче се намираше малко встрани от туристическите маршрути.
Кий извади радиостанция, каквито носеха пазачите в парка, включи я и каза:
— Обади се, край.
И проклета да съм, ако от другия край на линията не се чу гласът на майка ми:
— Защо се забавихте толкова?
Не бях се виждала с мама от пет години.
Сега тя изглеждаше така, както бе изглеждала винаги: като човек, който току-що се е гмуркал в басейн, пълен с вълшебен еликсир.
На мен като човек, който в ранните си години не се е гмуркал в нищо по-опасно от някоя и друга партия шах, винаги ми се бе струвало, че точно първичната енергия на майка ми, суровата животинска сила, която тя излъчваше, бяха карали всички мъже в живота й да полудяват по нея, а мен — да изпадам в някакво благоговение в нейно присъствие.
Днешната ни среща обаче беше пълна изненада за мен. Когато влязохме в хижата, майка дори не погледна Вартан и Кий, а ме прегърна здраво в един необичаен за нас изблик на чувства и аз потънах в познатия аромат на косата й — смес от сандалово дърво и градински чай. После тя отстъпи от мен, а в очите й блестяха сълзи. След всичко, което бях научила за нея през последните няколко дни, през които тя бе изчезнала, за да може да спаси не само този ужасен шах, но също и татко, и мен, сега бях обзета от още по-силен шок и рязък пристъп на благоговение пред нея в момента на внезапната ни среща.
— Слава богу, че си добре — рече тя и ме прегърна още по-силно, сякаш не можеше да повярва, че ме вижда.
— Няма да е добре още дълго — намеси се Кий, — ако не тръгнем бързичко. Имаме по-важна работа.
Майка ми тръсна глава, сякаш да дойде на себе си, и ме пусна. После се обърна към Вартан и Кий и ги прегърна лекичко поред.
— Благодаря ви — каза тя. — Донесохте ми такова облекчение.
Помогнахме й да изнесе няколко чанти от хижата и тя се качи зад гърба на Кий на едната моторна шейна. После ми кимна усмихнато по посока на Вартан, който тъкмо палеше другата шейна, и каза:
— Радвам се, че дойде лично.
Седнах зад Вартан е се понесохме през гората, следвайки Кий.
Убедихме се, че наоколо е пусто и се върнахме на главния път. След около половин час стигнахме до западния вход на парка откъм щата Айдахо. Бариерата беше спусната, за да спира потока автомобили, запътили се към горския национален парк „Тарги“.
Кий спря шейната, слезе и взе багажа на майка.
— Какво става? — обърнах се аз към двете, когато Вартан изключи и нашия мотор.
— Имаме среща със Съдбата — отвърна Кий. — И тя кара „Астън Мартин“.
Лили и За-за, увити в кожи, невъзмутимо ни чакаха в „Астън Мартин“, модел венкуиш, за поне половин милион долара, на паркинга на парка „Тарги“. Изглеждаха страшно не на място. Слава богу, наоколо нямаше никой, който да ги види. Но как бяха стигнали дотук, след като паркът бе затворен през зимата? Кий май познаваше всеки пазач в резерватите по света, помислих аз.