Кий замълча, а после добави:
— Точно там ще отидем утре. В скривалището на Татяна. Баща ти е при нея.
— Но нали първо каза Сиатъл и Аляска — възразих аз, — после спомена нещо за Огнения пръстен. И какви бяха тия приказки за царския път?
— Не — обади се категорично Вартан, заговорил за първи път след дълго мълчание.
Извърнах се към него. Лицето му беше каменно.
— Няма „не“. Отиваме там утре сутринта — отвърна Кий.
— Аз съм против — настояваше шахматистът. — Мястото, за което говориш, е повече от хиляда и петстотин километра дълго, а е и най-страшното място на земята. Цяло лято е покрито с гъста мъгла и сняг, духат ветрове със скорост сто и двайсет километра в час, вълните на океана край него са високи по тринайсет метра!
— Както се казва — отговори му Кий, — няма такова нещо като лошо време. Съществува само неподходящо облекло.
— Добре, да речем, че можеш да прелетиш високо над него, но не и да го прекосиш ниско долу, камо ли да кацнеш.
— Къде е това място? — попитах.
— Пресметнала съм всички рискове, уверявам те — рече Кий раздразнено. — Това е единственият начин да стигнем дотам, без да привлечем вниманието на цялата американска морска пехота или на бреговата охрана, без да алармираме с присъствието си всяка една руска ядрена подводница, патрулираща под полярния лед на Северния полюс. Но както вече ви уведомих, не е късно да се откажете.
— Къде се намира това място? — повторих аз.
Вартан ме стрелна с тъмните си очи.
— Кий предлага утре с малък частен самолет да долетим незаконно на територията на Русия и да спрем на полуостров Камчатка — обясни той. — А после по някакъв начин — ако сме все още живи, което е малко вероятно — да вземем баща ти и да го върнем тук, в Америка.
— Не пръскай парите така. Може да ни дотрябват — каза Кий, когато Вартан измъкна няколко банкноти и ги подаде на келнера, после пъхна бутилката скъпо крушово бренди под мишница и се отправи към вратата.
— Ние, украинците, не можем да пием като руснаците — осведоми я той, — но тази вечер се надявам да се напия.
— Добър план — съгласи се Кий и го последва. — Жалко че не мога да ти правя компания, утре трябва да хвана един самолет рано сутринта.
В апартамента набързо преровихме шкафовете и опаковахме в саковете всички дебели ватирани якета и гащеризони, които намерихме.
— По-добре да сме подготвени, за всеки случай — каза Кий.
А стига, бе!
Дизайнът на апартамента не просто беше правен от корабостроител. Самото жилище отвътре приличаше на кораб. Имаше продълговата баня, облицована с огледални плочки, подобна на издължена галера. В дъното й стоеше голяма душ-кабина — в старите бани там би стояла печката. Единствената малка спалня приличаше на корабна каюта. Високите стени на гостната бяха изпъстрени с кръстосани дъбови греди, образуващи фигури „рибя кост“. Между тях бяха прикрепени разгъващи се легла, подобни на койки.
Кий заяви, че се надява да нямаме нищо против да ни остави сами, но тъй като било ясно, че утре тя ще върши всичката тежка работа, в момента се нуждаела от дълъг здрав сън. После си присвои широкото легло в спалнята и заряза мен и Вартан да лагеруваме на сгъваемите легла в „основната каюта“.
Кий отиде да си легне и затвори вратата след себе си, а Вартан ми се усмихна.
— Как предпочиташ — да бъдеш отдолу или отгоре? — попита той и посочи двете легла.
— Не мислиш ли, че трябва да оставим този въпрос за времето, когато ще сме се опознали по-добре? — попитах през смях.
— Знаеш ли — отвърна Вартан сериозно, — ако утре наистина се отправим към онова място, за което говори твоята приятелка Нокомис, уместно е да спомена, че навярно това е последната нощ, която аз и ти можем да прекараме заедно. Всъщност смятам, че това ще е последната ни нощ по принцип. Пътят, по който Нокомис е избрала да минем, е най-страшният маршрут на планетата. Тя или е най-добрият пилот на света, или е напълно откачена. Ние двамата с теб, разбира се, сме също толкова откачени, щом тръгваме с нея.