— Извинявайте, малко съм вманиачена относно въпроса с горивото, но частните пилоти като мен винаги мислят първо за това, често е въпрос на живот и смърт. През последните години сред скалите, над които се каним да прелетим, са намерени доста самолети, на които им е свършило горивото. Въпреки че има поне шест летища и самостоятелни писти по този маршрут, не всички могат да зареждат хидроплан, докато е на вода — някои са твърде навътре в сушата. Беки разполага с три основни резервоара, както и с три резервни на крилата, но въпреки това всичкото ни гориво възлиза само на 511 литра. След четири часа вече ще летим, разчитайки на втория и третия резервоар, и стомахът на Беки ще ръмжи от глад.
— Какво правим тогава? — попита Вартан, явно потискайки репликата „нали ви казах“.
— Тогава ли? — отвърна Кий. — Ами тогава пред нас ще има две новини — една добра и една лоша. В случай че в онзи момент просто няма къде да заредим, нося допълнително още стооктанов безоловен в двайсетлитрови варели. И преди съм презареждала в океана. Не е много трудно, трябва само да стъпиш на едната въздушна възглавница на хидроплана.
— Каква тогава ни е лошата новина? — попитах аз.
— Разбира се, първо — отвърна Кий — трябва да намериш място в океана, където водата да е достатъчно спокойна, за да можеш изобщо да приводниш самолета.
Въпреки всички лоши предчувствия, мрачни прогнози и непрактични решения от последните двайсет и четири часа, когато излетяхме и се отправихме в посока запад-югозапад, аз бях просто доволна от това, че се носим високо във въздуха, тоест че изобщо правим нещо по задачата ни. За първи път усетих, че съм преодоляла благоговението при срещата с мама и шока от новината, че баща ми е жив. Едва сега съумях да се съсредоточа върху удивителната идея, че всъщност отиваме да намерим татко.
Може би затова гледах много по-оптимистично на нашето пътуване от Вартан и Кий. Всъщност направо бях в еуфория. Чувството се подсилваше от факта, че наистина много си падах по тези малки самолети за далечни полети. Независимо че на пръв поглед изглеждат крехки, когато се издигнеш във въздуха с тях, се чувстваш много по-сигурен, отколкото когато си притиснат в търбуха на някой от онези грамадни и тромави пътнически лайнери.
Във вътрешността на Бобъра Беки имаше много свободно пространство, въздух и светлина. Задната част на пътническия й отсек приличаше на миниван — имаше седем седалки, подредени като в автомобил. Кий каза, че задните седалки можели да се махат само с отвинтването на два болта, а в случай на нужда зад тях от пода можела да се вдигне още една седалка легло. Кий не беше махнала нито една от седалките, защото не беше сигурна в какво състояние щеше да бъде баща ми по време на обратния полет. Ако изобщо имаше обратен полет.
Пресякохме пролива Шелихов и стигнахме началото на полуострова — мястото, откъдето започваха Алеутските острови. По това време вече бяхме презареждали два пъти. Летяхме толкова ниско, че ясно виждах ятата морски птици, които кръжаха над брега вдясно от нас, а в далечината, към хоризонта, съзирах искрящи полета от проблясващи светлинки, напомнящи мрежи, изплетени от диамантени нишки и хвърлени върху повърхността на океана.
Вартан най-после вдигна поглед от картата, която изучаваше трескаво от мига, в който бяхме излетели. Дори той изглеждаше пленен от великолепната гледка под нас. Хвана ме за ръката и ми се стори, че част от славянския му песимизъм относно успеха на пътуването се изпари. Но както би казала Кий, външният вид лъже.
— Наистина е много красиво — обърна се Вартан към Кий с тон, който не можах да определя. — Никога не съм виждал по-прекрасна природа. Освен това току-що прелетяхме над остров Унимак, така че след не повече от 1600 километра ще стигнем руската територия и същинския полуостров Камчатка.
Кий го стрелна изпод вежди.
— По мои изчисления — добави Вартан — със скоростта, с която се движим, ще стигнем след около десет часа и още две или три презареждания. Разполагаме с достатъчно време ти, като наш пилот, да ни обясниш подробно къде е точното място, към което сме се запътили. Не че това има значение, защото нито аз, нито Александра бихме могли да караме самолета. Никога няма да стигнем до крайната точка, ако с теб се случи нещо.
Кий пое дълбоко въздух и тежко въздъхна. Пресегна се и превключи на автопилот, после се обърна към нас.
— Добре, дечица, предавам се — каза тя. — Отиваме да си поиграем в една територия, която отлично познавам. Гросмайстор Азов може и да е чувал мястото. То се нарича — извинете ме за лошия руски — Ключевская сопка72.
72
Вулкан на полуостров Камчатка, Русия. Височина 4750м. Има около 70 паразитни конуси и кратери. От 1697 г. е изригвал 52 пъти. — Б.пр.