— Къде се намира това? — попитах.
— Бащата на Александра да не е в Ключи? — попита Вартан и пусна ръката ми. — Но как ще успеем да се доберем до там от тук?
— Къде е това място? — повторих аз. Почвах да се чувствам като смахнат папагал.
— Ние няма да ходим там — продължи Кий, сякаш аз не съществувах. — Ще чакаме в самолета край брега, на вода. С колегите ми сме установили радиовръзка на къси вълни — тя е само наша, за служебни нужди. Базата им е точно при основата на Ключевская сопка. Колегите ще доведат Соларин при нас, ще дойдат по реката до мястото, в което тя се влива в океана, и ще презаредят самолета ни. Вече разбирате, надявам се, защо предохранителните мерки, които взехме, бяха толкова необходими. Това беше единственият начин да се доберем до мястото. На връщане обаче можем да минем по друг път, което и ще направим.
— Забележително — каза Вартан. После се обърна към мен и добави: — Съжалявам. Изглежда, за пореден път съм подценил твоята приятелка Нокомис. С нейната професия тя навярно познава тези места по-добре от всеки друг.
Изкуших се да попитам „Кои места?“, но шахматистът най-после обясни:
— Групата Ключи е световноизвестна — каза той. — Това със сигурност е мястото с най-висока концентрация на активни вулкани на територията на Русия, може би и в цяла Северна Азия. Ключевская сопка е най-високият връх в групата, почти пет хиляди метра над морското равнище. Този вулкан за последен път е изригнал през август 1993 година, малко преди ние двамата да се видим в Загорск в онзи септемврийски ден. Но не ми е ясно как баща ти е бил пренесен в този район по онова време. Сигурно е било изключително опасно, защото до септември от вулкана все още бликала лава и нагорещени скали хвърчали до небесата.
— Според източниците, от които Кат черпила информация — отвърна Кий, — Соларин отначало бил скрит сред корякските народи на Камчатка, но е бил лекуван от известните шамани чукчи, дошли от Далечния север. Гейзерите на полуостров Камчатка са вторите по големина в света след тези в парка „Йелоустоун“, но и руските, и американските гейзерни води имат целебни свойства. Според нашите източници Соларин за първи път бил преместен в близост до базата на вулканолозите на север едва преди няколко месеца — тоест по времето, когато онези, които се грижели за него, се убедили, че вече е достатъчно здрав, за да пътува. По това време Кат за първи път получи възможност да организира нашето днешно пътуване и да изпрати нас тримата да измъкнем Соларин от онези места.
— Всъщност — започнах — тези информирани източници по-точно са… Кои?
— Ами първо баба ти Татяна — отвърна Кий, сякаш това беше нещо очевидно. — Е, разбира се, и Гален Марч.
Отново Гален Марч. Защо всички го размахваха, сякаш беше последен писък на модата, а не сърцевината на зловещ заговор, в който, изглежда, никой не беше в състояние да отличи добро от зло?
Тъкмо щях да почна яростно да разпитвам за ролята на господин Карл Велики, когато до ушите ни достигна плашещо прас. Нещо отвън удари самолета отстрани.
Кий се извърна светкавично и изключи автопилота, като отново сама пое управлението. Аз обаче се боях, че всички ние току-що сме се провалили на един сериозен тест за интелигентност — бяхме си бъбрили дълго и безгрижно, без да обръщаме достатъчно внимание на заобикалящата ни действителност.
Около самолета се бе сключила стоманеносива облачна супа, която изглеждаше доста заплашително.
— Спускаме се — заяви Кий.
— Защо не опитаме да се изкачим над облаците? — попита Вартан.
— Не е много вероятно да успеем — отвърна Кий. — Трябва да се спусна и да огледам водата, за да преценя дали е възможно, ако се наложи, да се приводним и след това да излетим отново. Плюс това, доколкото ми е известно, тази мъгла може да се издига от 900 до 1200 метра височина. Нали не искаме да додрапаме догоре с изплезени езици, само за да установим, че е задухал севернякът. Може да ни подхване и да ни блъсне в стените на някой вулкан.
— Севернякът ли? — попитах.
Кий ме изгледа с мрачна физиономия.
— Уникален вятър, характерен за тези места. Зловещо въздушно течение със страшна сила, като онези, които Вартан спомена на тръгване. Може да изсмуче Боинг 747 от небесата, както и да преобърне самолетоносач и да го захвърли върху скалите, сякаш е дъвка. Казват, че ние, американците, сме загубили повече самолети и кораби през Втората световна война заради северняка, духащ край Алеутските острови, отколкото при нападения на японците.