Прекрасно, няма що!
Потропването отвън по самолета стана равномерно, като че някой хвърляше камъчета по нас, а Беки се снижаваше, сякаш се спускаше по стръмна стълба.
— Ами ако се окаже, че не можеш да видиш водата? — попита напрегнато Вартан.
— Радарният високомер действа дори и да се намираме само на метър-два от повърхността — отговори Кий. — Но най-добрият позициониращ уред на пилота си остават очите. Ето ти го и основния плюс на това, че пътуваме с Беки — можем да се спуснем под облаците, дори при видимост от едва десет метра. Като самолет е бавна, така че явно ще ни докара за по-дълго време, но затова пък може да остане във въздуха дори при скорост от 80 километра в час. Ако я качим на ски, можем да се приземяваме дори върху айсберг или върху стената на някой глетчер. Разбира се, те също обикновено стоят неподвижно.
Въгленовосивата мъгла около нас изведнъж се разтвори и видяхме водната повърхност на по-малко от 30 метра под нас, силно развълнувана и хвърляща се сред пяна и мехурчета върху чакълестия бряг.
— Мътните го взели — изруга Кий. — Добре, може това да е единствената ни възможност. Приводнявам се. Не ми се иска да рискувам да потънем. Дори със спасителните жилетки и надуваемата лодка няма да изкараме дълго — тук температурата на водата е един градус. Ще ми се да имаше някое удобно място наоколо, където да можем да вържем Беки.
Вартан отново се взираше в картата.
— Това тук един от Островите на четирите планини ли е? — попита той Кий. — Пише, че е висок 1820 метра.
Кий хвърли поглед към GPS-а, кимна и очите й заблестяха.
— Остров Чугинадак — потвърди тя. — А зад него е вулканът Карлайл — мястото, от което произхождат алеутските народи. Там още има запазени пещери с мумии.
— Значи ли това — продължи Вартан, — че между тях има пролив, защитен отвсякъде от планини?
Вартан се оказа много по-печен, отколкото предполагах. Независимо от всичката надуваема и термоизолирана екипировка подгизнахме яко, докато стояхме до кръста във вода, връзвайки Беки за скалите на избраното от нас безопасно място. После влязохме пак в самолета, изсушихме се колкото можахме и облякохме всички сухи дрехи, които успяхме да изровим.
Бурята — слабичката буря, както се изрази Кий — продължи само шест часа. През цялото време стояхме затворени в самолета, ветровете край нас пищяха, а петметрови вълни, влачещи чакъл, пясък и трева от тундрата, се мъчеха да влязат при нас. Затова пък имахме достатъчно време да премислим ситуацията. Решихме да се върнем на един от островите, които току-що бяхме подминали, да напълним резервоарите догоре в базата при пистата Николски, която се намираше близо до водата. Времето, прекарано под вулкана, даде на Кий шанс да приеме, че ако отново попаднем в такава трудна ситуация, може да се наложи да се откажем от прикритието си поне за известно време. Най-малкото, докато тя се свърже по радиото с някой вулканолог или ботаник, който да ни окаже помощ.
— Защо още в началото не се сетих за това място? — питаше се Кий на глас, веднага след като излетяхме от Николски в събота рано сутринта.
Вартан и аз научихме, че това било единственото село по тези места, оцеляло недокоснато след Акта за възстановяване на земите на местните племена. А Кий, като очевиден наследник на някакво племе, се беше появила там още преди зазоряване, спускайки се от небесата, сякаш обвита от звезден прах, прилична на някаква рядка, отдавна изчезнала птица, изненадваща местните дори със самото си присъствие.
Хората ни гостиха с богата закуска и ни натовариха с подаръци за из път — пай с месо от змиорка и малки, ръчно оцветени тотеми. Всяко изобразяваше животното тотем на човек, на който бе подарено. На Кий обаче дадоха и една ръчно нарисувана карта. Върху нея бяха отбелязани всички частни писти и бази за презареждане, скрити в проливите и достъпни само за местни трапери, ловци или риболовци, от тук, та чак до Ату в самия край на островната верига.
Сега тя беше в еуфория, а Вартан направо я прегърна, преди да излетим отново.
След пет часа и две презареждания по-късно стигнахме до най-деликатната точка на нашето пътуване — островите Ату. Намирахме се непосредствено до Международната линия за смяна на датата — единственото, което ни делеше от руските териториални води. Те трябваше да гъмжат от морска пехота и брегова охрана, патрулни катери и подводници, плаващи сателити и радари, до един непрестанно сканиращи океана или насочени към небето.