„Какво представлява вселената непосредствено? Тя е… светът, напълно обективен в своята реалност, където всичко съществуващо в полето на сетивното има свой недостъпен за сетивата аналог. Този свят на аналозите [ислямът] нарича «осмият климат»“
„Всички неща са осем.“
Уст-Камчатски район
Полуостров Камчатка
Лек снежец се носеше из приглушената от облаците слънчева светлина, увиснала над реката. Денят беше прекрасен.
Александър Соларин знаеше кой е той всъщност. Спомнил си бе голяма част от миналото и бе научил много за онова, което го чакаше занапред.
Знаеше също, че може би за последен път вижда тази гледка: реката, по чието течение се бе спуснал от високата долина, блестящите обсидианови планини, увенчани със сняг, издигащи своите розови отровни пари нагоре към небето.
До него се бе изправила майка му, Татяна, двамата стояха на кораба, закотвен в Залива, и заедно очакваха да пристигне бъдещето на Александър Соларин, бъдещето, което щеше скоро да го отведе в друг свят, където майка му не можеше да го последва. Още малко момче, той я бе изгубил веднъж и това бе един от ярките му спомени. Нощта, дъждът, бащата, братът, бабата… И трите шахматни фигури. Спомняше си това твърде ясно, сякаш огромен прожектор в съзнанието му осветяваше всеки миг и всяка подробност от преживяването.
Спомняше си и как бе играл шах. С върховете на пръстите си усещаше хладната гладка повърхност на фигурите, представяше си дъската. Спомняше си партиите, които бе изиграл, толкова много партии. Такъв беше той, такъв е бил винаги: шахматист.
Но имаше и някаква друга, различна игра, тайна игра, подобна на географска карта. В нея всички фигури бяха скрити, но не на дъската, а някъде другаде и човек трябваше да разполага със специално зрение, да напряга паметта си, за да може да надникне зад видимото на пръв поглед и да ги открие. В съзнанието на Соларин малко по малко изплуваха местата, на които бяха скрити някои от фигурите…
Но едно нещо оставаше завинаги скрито от съзнанието му. Денят, в който се случи онова. Когато помислеше за него, експлозията в главата му се завръщаше, мощна както винаги. Болката също се завръщаше.
Ами дъщеря му? Татяна му бе казала, че името й било Александра. Ами съпругата му? Скоро щеше да срещне и двете. Тогава вече със сигурност щеше да разбере истината.
Едно обаче знаеше отсега.
Дъщеря му и съпругата му представляваха важна част от изпълващата го болка.
Кий никога нямаше да престане да ме изненадва.
Камчатският полуостров, за където се бяхме запътили, се намираше на около 645 километра от изходната ни точка — Чукотския полуостров. Трябваше да прекосим Берингово море, но с нашия ръждясал очукан траулер това щеше да ни отнеме около шест часа.
Бяхме открили траулера заедно — бивш рибарски кораб, преоборудван и превърнат в морски научноизследователски център, стоеше на котва в пристанището на Уст-Камчатск. Корабът бе завързан така, че когато Бобъра Беки кацна във водата точно зад него на мястото, откъдето преди са изтегляли пълните с риба мрежи на борда, никой от пристанището не можеше да я види.
— Забелязвам — осведоми ме Кий, — че вече започваш да вярваш на онова, което ти казах за трудностите при организацията на нашето малко приключение. По тия места дори не са чували за гласност и дори да приемем, че гарван гарвану око не вади и че степента на сътрудничество между изследователите на дивата природа, вулканолозите и местните хора днес е много висока, все пак си заслужава да споменем изключителната сложност на начинанието и огромния риск. Ако някога отново доброволно се навия да организирам събирането на някое семейство, подобно на твоето, просто ме простреляй в крака. Така, докато се възстановявам, ще имам време да премисля още веднъж намерението си.
Признавам, че сега, когато предстоеше след малко да се видя с татко, ме бяха изпълнили подобни съмнения. Усещах, че сърцето му тупти като двигателя на Беки. Не знаех в какво състояние ще го заваря, колко болен е бил, до каква степен се е възстановил. Дали ме помни? Вартан и Кий, прочели сякаш мислите ми, сложиха ръце на раменете ми и заедно се качихме на палубата на закотвения кораб.
В отдалечения й край стоеше висока руса жена, косата й бе прошарена със сребърни нишки. Познах я — това беше моята баба, която никога досега не бях срещала. А до нея стоеше мъжът, за когото през последните десет години бях твърдо убедена, че никога повече няма да срещна.
74
Херни Корбин (1903–1979) — учен от британски произход, работил в Сорбоната в Париж, известен изследовател на творчеството и учението на мистика философ Емануел Сведенборг. — Б.пр.
75
Томас Тейлър — британски учен от XIX в., изследовател на античните тайни общества и мистични практики, по-специално на вакхическите празници и елевзинските мистерии. — Б.пр.