— Шахматната дъска е ключът — казах аз.
Тогава майка направи нещо много странно. Пусна татко, обви ръце около мен в силна прегръдка и пошепна в ухото ми:
— Каквото и да се случи, това е моят подарък за теб.
След това ме пусна и махна на останалите да се приближат.
— Лили има къща на остров Ванкувър — започна Кат. — Отиваме там за малко — ние тримата, аз Саша и Лили. И За-за — тя разроши козинката на главичката на кученцето и то се заизвива в ръцете на Лили. — Нокомис се съгласи да ни отведе дотам със самолета, както и да уреди да откарат колата на Лили обратно на изток. Засега само членовете на тази група ще знаят къде се намираме, най-малкото докато установим какво точно е състоянието на съпруга ми. А Лили ще се свърже лично с Ним по този въпрос веднага след като се прибере в Ню Йорк.
Майка погледна към мен и Вартан.
— Колко от записките на Гален прочетохте?
— Изчетохме ги до края — отвърна Вартан. — Как спасил онова момиче, как получил от нея истинската Черна царица, пазена от суфитите, как я използвал, за да помогне на майка си да разгадае скритата формула, и как в края на краищата сам изпил получения еликсир. Свързахме го с онова, което Лили ни разказа за Мирей, майката на Шарло, и се получи ужасна картина. Да живееш вечно, винаги в опасност, винаги в страх. И да осъзнаваш, че ще бъдеш вечно сам, сам със знанието, че ти, ти самият със собствените си ръце си…
— Това не е всичко — прекъсна го майка ми. — Току-що дадох на Екси ключа към останалото. Ако ти станеш Бял цар вместо Гален и ако Александра се съгласи да заеме моето място, може би най-после вие двамата ще сте тези, които ще бъдат в състояние да предоставят решението на тайната на онези, които най-добре ще знаят какво да сторят с него. А ти запомни едно, детето ми — обърна се тя към мен, — картичката, която Татяна Соларина ти даде преди много години в Русия… От едната й страна лежи свободата. От другата — вечността. Изборът е всичко.
После, докато Кий им помагаше да се качат в самолета, майка се обърна към нас с Вартан. Усмихваше се, а очите й бяха някак замъглени:
— А ако имате някакви въпроси относно предвечните закони, знаете къде да ме намерите.
Попътен вятър ни спохождаше по време на полетите от запад на изток и времето, прекарано в път, значително се съкрати. Три часа летяхме до Сиатъл и после още четири до Вашингтон, обаче спечелихме три часа, преминавайки през времевите зони в източна посока, така че тъкмо беше време за вечеря в понеделник, когато двамата с Вартан влязохме в апартамента ми в Джорджтаун. Една седмица бе изминала от „онзи ден в Багдад“.
Шахматистът пусна сака, който носеше, на пода, обърна се и ме прегърна.
— Не ме интересува какво ни чака от утре — измърмори той, заровил лице в косата ми. — Тази вечер с теб започваме да се занимаваме с предвечните закони, които родителите ти ни показаха. Те са нещо, което наистина бих желал да изуча.
— Първо да вечеряме — отвърнах. — Не знам с каква храна разполагам, но не искам да ми припаднеш от глад точно на най-интересното място от научната работа.
Отидох в кухнята и измъкнах няколко консерви и кутията с макарони.
— Ще ядем спагети — казах и надникнах през вратата.
Вартан стоеше прав в дневната и се взираше в шахматната дъска, която Ним бе оставил подредена върху кръглата ми дъбова маса.
— Съжалявала ли си някога за нашата последна игра? — попита той и вдигна очи към мен. — Разбира се, нямам предвид дали си съжалявала за онова, което се случи с баща ти, или за събитията, които последваха стрелбата. Искам да кажа, съжалявала ли си, че ние двамата с теб така и не получихме възможност да играем един срещу друг онзи последен път?
— Дали съм съжалявала? Горчиво — отвърнах с усмивка. — Тази игра беше последният ми шанс да те смачкам.
— Хайде да го направим тогава — предложи той.
— Какво да направим?
— Да поиграем — отвърна Вартан. — Знам, че много отдавна не си се упражнявала, но може би за теб ще е добре да играеш отново поне веднъж.
Той взе черната и бялата царица от дъската, скри ги зад гърба си и ги размести в дланите си. После протегна към мен свитите си юмруци — във всеки един се криеше една царица.