— Искаш да кажеш, че шахът е действал срещу тях като самосаботиращ се заключващ механизъм? — попитах аз смаяно. — И че всъщност Ал-Джабир е създал шаха така, че никой, който го използва за лични користни цели или за собствена облага, да не може да постигне същинските му сили?
Велико, помислих аз. Но май старият проблем си оставаше нерешен.
— Тогава какви са тези същински сили? — попитах.
— Майка ти спомена, че е дала на теб ключа към всички останали въпроси — каза Вартан. — Спомни си, какво ти каза тя на раздяла?
— Всъщност нищо особено — отвърнах. — Попита ме дали съм разбрала всичките съобщения, които ми била оставила в Колорадо, и по-специално първото — Шахматната дъска е ключът. Каза още, че това послание било само за мен, специален подарък от нея за мен.
— Как би могло да бъде специален подарък от нея само за теб — попита Вартан, — след като всички в хижата видяхме рисунката на шахматната дъска? Майка ти със сигурност е знаела, че ще я видим. Сигурно има предвид друга шахматна дъска, която всъщност е ключът.
Втренчих се в дъската, която още стоеше на масата, а върху нея — фигурите, с които бях поставила Вартан в шахмат. Вартан проследи погледа ми.
— Намерих я вътре в рояла в хижата на мама в Колорадо — казах аз. — Някой беше подредил върху нея нашата последна обща партия, онази от Москва, фигурите стояха така, сякаш сме играли и сме стигнали точно до онова място, на което аз се провалих. Кий ми каза, че ти си обяснил на майка как се е развила партията, в която ме победи преди десет години.
Вартан обаче вече бе преместил настрани празните чинии от спагетите и чашите от вино. После отмести с длан и фигурите от дъската.
— Трябва да е някъде тук — рече той. — Ако следваме указанията на майка ти, решението е в дъската…
Сърцето ми затупка силно. Той опипваше внимателно шахматната дъска с върховете на пръстите си, точно както бе опипвал и маминото бюро в Колорадо. Трябваше да го спра. За първи път изпитвах такъв страх за собственото си бъдеще.
— Вартан — опитах се да го спра, — ами ако и ние свършим като онези другите, като останалите играчи? В края на краищата ние с теб сме съперници още от раждането си. Ето сега, докато играхме, единственото ми желание беше да те победя. Нито веднъж не помислих за секс, за любов, за страст. Ами ако тайната ни завладее? Ако се окаже, че ние също никога не можем да спрем да участваме в Играта, дори ако се наложи да се обърнем един срещу друг?
Вартан ме погледна и се усмихна. Изненада ме — изглеждаше толкова слънчев. Посегна, хвана ръката ми, обърна я с дланта нагоре и целуна мястото, на което биеше развълнуваният ми пулс.
— Със сигурност шахът ще е единствената игра, в която ще се изправим един срещу друг, Екси. Всички останали игри трябва да бъдат прекратени.
— Знам — отвърнах. Наведох се напред и челото ми опря в ръката му, която още държеше дланта ми. Бях твърде изтощена, за да мисля.
Той отпусна другата си длан върху косата ми за миг, после дръпна лекичко главата ми така, че да срещне погледа ми.
— Колкото за това как „ще свършим“ ние с теб — започна той, — надявам се да свършим като родителите ти. Ако сме късметлии, това ще стане. Но всеки шахматист знае известната реплика на Томас Джеферсън: „Силно вярвам в късмета и съм установил, че колкото повече работя, толкова по-голям късметлия съм.“ Да се хващаме за работа тогава — добави той. — И да се надяваме, че ще ни излезе късметът.
Той сложи ръката ми върху шахматната дъска. Неговата длан почиваше върху моята, улови единия ми пръст, плъзна го под своя, натисна и се чу едно „щрак“. Част от дъската се бе отворила. Вътре в образувалата се кухина лежеше късче хартия, пъхнато в найлоново пликче. Вартан го извади и ми го подаде, за да го разгледаме заедно.
Това бе мъничък чертеж на шахматна дъска. Фигурите върху нея бяха свързани с прави линии, чийто друг край бе изнесен отстрани на листчето. Над всяка права линия се виждаха числа. Преброих ги — двайсет и шест прави линии — точно колкото са били фигурите, които черният отбор на майка ми завладял при последната партия на Играта, така поне ни бе казала Лили. Краищата на някои от линиите бяха събрани заедно, подобно на клончета на дърво.
— Тези числа — каза Вартан — ми приличат на географски координати, може би сочат части от картата на света, където е скрита всяка една от намерените фигури. Излиза, че или баща ти не е единственият, който разполага с тази информация, или е решил да я запише независимо от големия риск. Числата обаче дават само обща представа за местонахождението на фигурите, но не и точното място на всяко скривалище.