— Разкол ли? — повтори Вартан. — Искаш да кажеш онзи разкол, който предизвикала Розмари Ливингстън?
— В определен смисъл наистина тя задвижи нещата — отвърна Родо. — Когато нейният баща бе убит, тя беше още дете. Първия път, когато малката Розмари срещнала майка ти, Кат й подарила фигурка на бялата царица от някакъв джобен шахматен комплект. Това заблудило Ал-Марад, бащата на Розмари, и го накарало да мисли, че Кат е играч от Белия отбор. Скоро след това разбрал каква е истината. Розмари никога не е била напълно сигурна коя точно роля в Играта е отредено да изпълняваш ти, но от момента, в който стана ясно, че проявяваш способности в шахмата, тя започна да те дебне подобно на хищник, надушил плячката си. Тогава бе още твърде млада, за да дава основания да бъде смятана за дългосрочен и безскрупулен играч, но още не знаехме колко безскрупулна всъщност може да стане. Скоро Гален Марч и Татяна Соларина — негова потомка, спасена от него от съветските лагери — осъзнаха, че единственият начин да съберат всички фигури е да съберат заедно самите играчи. Това може би е и начинът, който е имал предвид самият създател на шаха Монглан Ал-Джабир. Двамата решиха, че за да успеят в това начинание, трябва да върнат в Играта сина на Татяна, Александър Соларин, а чрез него да привлекат пак към активно участие и съпругата му, Кат. Тарас Петросян влезе в ролята на инструмент, чрез който планът им бе приведен в действие. Щом Гален и Татяна разбраха, че финалната партия от турнира ще се играе със сигурност в Загорск, веднага занесоха там Черната царица и я изложиха във витрината. Никой не се сети, че по този начин дават в ръцете на Розмари и Базил такава възможност, каквато те отдавна чакат: силите на семейство Ливигстън взеха надмощие, уредиха Соларин да бъде застрелян, преди да има възможност да си замине с информацията, която носи, и сложиха ръка върху фигурата на Черната царица.
— Значи, искаш да кажеш, че моят баща Тарас Петросян не е бил замесен в схемата на Ливингстънови? — попита Вартан.
— Никога няма да разберем със сигурност — отвърна Родо. — Единственото, което знаем, е, че е помогнал животът на бащата на Александра да бъде спасен, като уредил да бъде изнесен от Загорск. Скоро след това Петросян бе принуден да бяга от Русия, макар че, изглежда, Ливингстънови са финансирали поне още един от неговите шахматни турнири, вече в Лондон.
— Ако Ливингстънови са откраднали Черната царица от Загорск — обърнах се към Родо аз, — къде са я крили през цялото това време? Как я е взел Петросян, за да я изпрати по-късно на майка ми?
— Гален Марч им я отне, пренесе я тайно в Лондон и я предаде на Петросян, за да я изпрати на майка ти — отвърна Родо.
— В момента, в който тя разбра, че Петросян е убит, организира партито за рождения си ден в Колорадо. Просто беше отчаяна. Трябваше да отвлече всички играчи далеч от мястото, където в момента е скрита Черната царица, докато успее по някакъв начин да се свърже с теб. Не помниш ли „Вашингтон Поуст“, който оставих на стъпалата пред апартамента ти? Майка ти поръча да те предупредим, макар и тихомълком, че Багдад е завладян. Беше сигурна, че ще се сетиш за останалото. Но после подслушахме разговора ти с чичо ти и разбрахме, че ние самите сме пропуснали нещо друго, написано във вестника — съобщението за руските дипломати, нападнати на път за летището в Багдад. Ливингстънови знаеха, че някой ги е предал, но не знаеха кой точно. Двамата с Гален направихме копия на вестника, за да изпратим тази жизненоважна информация на когото трябва…
Той замълча, защото видя, че вече съм получила отговор на почти всичките си въпроси.
— Ами разбира се! — възкликнах аз. — Розмари е скрила Черната царица в Багдад! В онази тайна стая на летището! Да не забравяме руските връзки на Базил! Тяхната вечеря тук, в „Суталде“, с участието на всичките онези петролни магнати — семейство Ливингстън са я организирали веднага щом са разбрали, че Черната царица е изчезнала от Багдад, че навярно е в Гален и че тя сигурно вече е в ръцете на майка ми. Розмари трябва бая да е бързала, за да успее да отиде оттук в Колорадо, а после да се върне пак тук — смятала е, че мама някак си ще предаде скъпоценната фигура на мен!
— Кат беше по-скоро реалистка — добави Родо. — Тя знаеше какво е необходимо да направи, за да те запази. Изпрати те на работа при мен, щом разбра, че ще получаваш уроци по алхимия в кухнята, а няма да се доближаваш до шахматни дъски. Освен това Кат разбираше, че всички ние се нуждаем от колесничар, който да задържа нашите насочени в различни посоки сили заедно, подобно на Сократовите коне, които теглели едновременно към небесата и към земята, подобно на вечната битка между материята и духа. Тази битка човек вижда всеки ден около себе си. Хора се качват на самолети и се разбиват с тях в административни сгради само защото мразят материалния свят и искат да го унищожат, преди да го напуснат. Други пък презират до такава степен духовното, че в тяхната представа за нормалност то изобщо не присъства. Това не може да се нарече „баланс на силите“, не може да се нарече хармония.