Живеех безгрижно в Гренобъл и нито едно от тези политически събития не ме засягаше. Имах способност да предсказвам бъдещето, така че бях убеден, че животът ми едва сега започва. Бях на трийсет и седем години — на тази възраст баща ми се срещнал с майка ми — и бях изпълнен с радост, на ръба на пълната удовлетвореност. Ясновидската ми дарба се бе завърнала, заедно с всичките ми други сили. Съдбата сякаш сама подреждаше живота ми — нещата в него се сглобяваха по възможно най-чудноват начин.
Най-много ме изненадваше фактът, че бях дълбоко и силно влюбен. Хаидѐ бе вече на двайсет и бе станала още по-завладяващо красива от деня, в който я зърнах за първи път. С нея вече бяхме съпрузи и очаквахме първото ни дете да се появи на бял свят. Бях твърдо уверен, че ни предстои такъв изпълнен с идилична любов живот, за какъвто баща ми винаги бе страдал и копнял. Притежавах и тайна, която пазех скрита дори от Хаидѐ, нещо като изненада. Колкото и невъзможно да беше на пръв поглед, ако завършех започнатото велико дело, за което бях роден и което ми бе предопределено, нашата любов щеше да стане неподвластна на смъртта.
Всичко изглеждаше идеално.
Благодарение на майка ми вече притежавахме рисунката на шахматната дъска и обшития със скъпоценни камъни плат, който някога я е покривал. Двата предмета бяха спасени за нас от абатисата на Монглан. Бяхме се сдобили и със седемте фигури, които някога бяха попаднали в ръцете на моята мащеха, мадам Катрин Гран. Държахме и Черната царица, предадена от Александър I на Талейран. Абатисата се бе свързала един последен път преди смъртта си с Летиция Бонапарт и Шахин и ги бе осведомила, че фигурата е просто копие на истинската, изработено от Екатерина Велика, бабата на цар Александър, така че разполагахме и с тази информация. Майка ми, Каури и Шахин бяха поели на поредна мисия за търсене на още фигури и в момента отсъстваха от Гренобъл.
Притежавах и истинската Черна царица — с един липсващ изумруд, онази, която бекташите и Али паша бяха пазили толкова години. Хаидѐ, аз и Каури я бяхме намерили на скалистия остров близо до Майно, където Байрон я бе скрил.
Всеки следобед тук в Гренобъл прекарвах в лабораторията си заедно с Жан-Батист Жозеф Фурие, великия учен, когото познавах още от детските си години в Египет. Неговото протеже Жан-Франсоа Шамполион, финансиран от дука на Тоскана, наскоро бе обиколил всички пренесени в Европа египетски старини и пръснати по различни музейни сбирки, а пък миналата година бе пътувал до Египет за втори път и бе донесъл от там жизненоважна за делото ни информация.
Независимо че в ръцете ни се намираха твърде малко от фигурите на шаха, благодарение на тази последна информация аз вече предусещах, че се намирам на самия ръб на великото откритие, което ме бе примамвало толкова дълго — тайната на вечния живот.
Към края на месец юли Ла Файет изпрати при нас в Гренобъл един младеж, подкрепящ държавния преврат, който продължаваше да се извършва в Париж. Младежът бе син на великия главнокомандващ от Наполеоновата армия генерал Томас Дюма, вече покойник, който по време на империята бил генерал-аншеф на военните части, разположени в Баските Пиренеи.
Синът му, Александър Дюма, известен парижки драматург, със своите екзотични креолски черти и гъста мека къдрава коса, бе привлекателна романтична, направо байроновска фигура. Носеше куртка с военна кройка, в рязък контраст с дългия развяващ се шал на шията му. На думи той бе пратен тук от Ла Файет, за да докара в Париж оръжия, барут и патрони, но всъщност целта му бе да отнесе в столицата определена информация.
Ученият мосю Фурие бе вече известен в цял свят с труда си „Аналитична теория на топлината“, която с годините бе прилагана за конструиране на по-ефективни дула на оръдия и други оръжия, използващи барут. Старият му приятел и съюзник Ла Файет обаче, изглежда, бе дочул някак за новия му проект. Маркизът таеше надежди за нова ера във Франция, която му изглеждаше стъпила на прага на възстановяването на републиката или поне на конституционната монархия. Тези надежди бяха свързани и с едно специално, точно определено научно откритие, което нямаше нищо общо с оръжията. Откритие, за което човечеството говори от незапомнени времена.