Никакъв коментар, поне засега. Цъфналите вишневи дървета наоколо изпълваха въздуха с тежкия си чувствен аромат, но аз се опитвах да не му обръщам внимание. Напуснахме парка, завихме наляво и се отправихме надолу към Алеята на влюбените. Гъстите клони на дърветата скриваха небето над нас, а дебел килим от останали от есента листа застилаше пътеката под краката ни. На моравата отвъд близката каменна стена обаче измежду дърветата се виждаха нарциси, кокичета и синчец, подали главичките си сред свежата пролетна трева.
Слязохме от хълма. Успоредно на пътеката бълбукаше поточе, а самата тя се разделяше и продължаваше в три различни посоки.
— Дясната води към Военноморската обсерватория — най-високата точка на град Вашингтон — започна Вартан, изучавайки картата.
— Лявата пък стига до някаква река. А, да, ето, до Рок Крийк. Това пък е може би една от най-ниско разположените точки на града?
Рок Крийк е третата река, протичаща през американската столица, другите две са Потомак и Анакостия. Те разделят града, образувайки формата на питагорейското Y, както вече бяхме научили от приятелите на Кий, индианците пискатауей, и от записките на Гален.
— Ако равновесието е онова, към което се стремим — предположих аз, — смятам, че е най-разумно да поемем по средната пътека.
След около половин час излязохме на издаден напред скален нос, от който се разкриваше обширна гледка и към бълбукащия поток под нас, и към високия хълм, на който се издигаха обсерваторията и домът на вицепрезидента. В далечината огромен извит каменен мост се издигаше високо над реката в следобедното слънце, подобен на римски акведукт, увиснал сред нищото. Тук пътят ни свършваше.
Над нас се извисяваха още скали, сред които растяха стари дървета. Извитите им коренища се бяха впили в каменистата почва. Всичко тук тънеше в дълбока сянка, разкъсвана само от един лъч светлина от запад, който проникваше през клиновиден отвор в скалата зад гърба ни и образуваше малко езерце слънчева светлина сред дърветата. Стояхме точно на това място, в краката ни бълбукаше потокът, птички чуруликаха в прясно разлистените пролетни дървеса. Всичко изглеждаше така, сякаш цивилизацията е отдалечена на хиляди километри.
Забелязах, че Вартан ме гледа. Неочаквано и без да промълви и дума, той ме взе в прегръдките си и ме целуна. Почувствах същия силен топъл поток от енергия, който отново протече през мен.
— Исках само да припомня и на двама ни, че истинската цел на нашата мисия е свързана с алхимията и с човешките същества, — рече той, когато се отдръпна, — а не само със спасяването на цивилизацията.
— Точно в този момент — добавих аз — ми се иска цивилизацията да се погрижи сама за себе си поне час-два. Моето съзнание е заето с друго.
Вартан разроши косата ми.
— Това трябва да е правилното място — продължих аз. — Ето, виждаме всичко и нагоре, и надолу. А и това е краят на пътя.
Огледах се с надежда да зърна някоя друга следа. Не видях нищо.
После оставих погледа си да се плъзне бавно по скалата зад нас. Не беше точно скала, повече приличаше на подпорна стена, изградена от грамадни стари каменни късове. Следобедното слънце вече се спускаше под клиновидния отвор и малкото светлина, която ни огряваше сега, скоро щеше да изчезне.
Тогава ми просветна.
— Вартан — бързо промълвих аз, — книгата на Ал-Джабир, „Книгата на равновесието“… Записаните в нея древни тайни, ключът към древния път… Всички те трябва да са скрити в шаха Монглан, нали така? Точно както посланието на майка ми до нас двамата беше скрито в гоблена?
— Да — отвърна Вартан.
— На гоблена — продължих — имаше една книга, която ангелът държеше в ръка. На нея, както и на даровете, които Хестия раздаваше, беше изписана дума, помниш ли?
— Там пишеше Phos — отвърна Вартан. — Това означава „светлина“.
Двамата вдигнахме очи към стръмната стена от сечен камък, зад която потъваше слънцето.
— Можеш ли да се катериш? — попитах.
Вартан поклати глава отрицателно.
— Е, аз мога — осведомих го. — Така че, предполагам, посланието е предназначено лично за мен.
По-малко от час по-късно двамата седяхме на маса на втория етаж на „Суталде“, само аз и Вартан. До нас бяха огромните прозорци, заели цялата стена, а западното слънце се плъзгаше над реката и моста. Имах три счупени нокътя и едно обелено коляно, но иначе по нищо не ми личеше, че съм се изкатерила по висока каменна стена.