Выбрать главу

Днес обаче, четири години от началото на петгодишния ми договор, трябва да призная, че съм се превърнала в една изолирана от света самотница. Нищо че живеех в центъра на американската столица. Бях станала точно като майка ми, която живееше съвършено сама тук, на планински връх в щата Колорадо.

Имах обяснение за моя случай: пак бях свързана с договор със заробващия работен график на мосю Родолфо Бужарон, собственика предприемач, в същото време мой шеф, наставник и дори хазяин. Той ми висеше непрестанно на главата през последните четири години, размахал всеизвестния си камшик, така че нямах никакво време за личен живот.

В интерес на истината, всепоглъщащата работа в „Суталде“, където моят благоразумен чичо ме беше натикал, ми осигуряваше същите неща, които печално бяха изчезнали от живота ми след смъртта на баща ми и моето оттегляне от шахмата — упражнения, напрежение и вечно недостигащо време. Наклаждането и поддържането на огъня за цяла седмица готвене изискваше същото усърдие като това да се грижиш за бебе или да пасеш стадо малки агънца — с други думи, не можеш да си позволиш да отклониш поглед и за миг.

Но независимо от истината, която бе отразила огледалото на моя самоанализ, трябваше да призная, че работата ми с огъня ме бе научила на нещо повече от организираност, усърдие и дисциплина. Аз живеех с огъня ден след ден, взирах се непрестанно в пламъците и жарта, за да поддържам тяхната височина, температура и сила, и той ми бе дал нов поглед към света. А сега, благодарение на Родо и неговите ругателни словоизлияния, се досетих, че майка навярно ми бе оставила и още една следа, за която трябваше да се досетя още когато пристъпих в хижата.

Огънят. Как изобщо се бе оказал тук?

Наведох се до огнището, за да огледам горящия пън по-добре. Беше добре изсъхнал бял бор, поне седемдесет и пет сантиметра в диаметър. Със сигурност гореше по-бързо от по-плътната дървесина на широколистните дървета. Майка ми, родена в планината, знаеше доста за огньовете и въпреки това как бе успяла да накладе този огън без предварителна подготовка и чужда помощ?

Аз бях тук вече повече от час, през това време никой не бе добавял подпалки, нито бе съживявал пламъка с мях или духало, за да увеличи температурата. Едновременно с това личеше, че този огън се е разгорял добре, пламъците бяха високи десет сантиметра, което пък от своя страна означаваше, че горенето продължава вече поне три часа. Като се вземе предвид колко стабилни и равномерни бяха огнените езичета, можеше да се заключи, че някой е наглеждал огъня и го е поддържал повече от час, докато той се разгори както трябва.

Погледнах си часовника. По всичко личеше, че майка ми Кат Велис, изглежда, бе изчезнала от хижата по-скоро, отколкото ми се бе сторило на пръв поглед — може би само половин час преди аз да дойда. Но дори и да беше така, къде беше изчезнала? Сама ли е била? А ако тя или те бяха напуснали къщата през вратата или през някой от прозорците, защо никъде не се виждаха следи в снега?

Главата ме болеше от всички тези мисли, които, изглежда, водеха единствено в задънена улица. Тогава се сетих за нещо още по-неприятно. Откъде шефът ми Родо знаеше, че съм отишла на — както само го беше нарекъл — boum d’anniversaire? Майка ми цял живот бе избягвала изобщо да споменава рождената си дата, така че не обясних пред никого защо заминавам, нито пък къде отивам. Не бях го казала и на Лебеда Леда. Колкото странно да изглеждаха обстоятелствата, аз просто знаех, че някъде в тази информация е скрита следа, свързана с изчезването на майка ми. А имаше и още нещо, което трябваше да проверя.

Извадих от джоба си дървената фигурка на черната царица, която бях взела от билярдната маса. С нокът изчоплих малкото кръгче филц от долната й страна. Вътре царицата беше куха и в нея бе напъхано нещо четвъртито и твърдо. Извадих го — малко парче картон. Отидох на светло до прозореца и го разгънах. Когато прочетох думите, отпечатани върху него, едва не припаднах.

„Опасно беречься пожар“

До тях личаха бледите очертания на нарисуван феникс, точно какъвто си го спомнях от онзи мрачен и страшен ден в Загорск. Помня, че тогава също бях намерила картончето в джоба си. Нарисуваната птица сякаш се издигаше към небето, оградена в осмолъчна звезда.

Усетих, че не ми достига въздух. Но преди да проумея каквото и да било, преди да разбера какво, за бога, може да означава всичко това, чух клаксон.

Погледнах през прозореца и видях как тойотата на Кий спира на заснежения паркинг, точно зад моя лендроувър. Кий се измъкна от мястото зад волана, а след нея от задната седалка слезе мъж, облечен в кожи, който подаде ръка на леля Лили. Тя също беше в кожена премяна. Тримата се отправиха право към входната врата.