За мое съжаление и двете твърдения отговаряха на истината. Но съществуваше и още един проблем, който Лили веднага изтъкна:
— Изглежда, Кат още не се е върнала от екскурзията си. Това не е типично за нея. В края на краищата, зарязахме всичко, за да дойдем тук. Не е ли оставила някакво обяснение защо първо ни кани, а след това изчезва?
— Нищо, което да се набива на очи — уклончиво отговорих аз. Какво друго бих могла да кажа?
Добре че бях проявила достатъчно здрав разум да скрия смъртоносната игра в калъфката на възглавничката, преди Вартан Азов да се яви на прага. Усещах как кодираната бележка на майка ми и кухата черна царица буквално прогарят дупка в джоба ми. Да не говорим, че прогаряха и мозъка ми.
Как е възможно картичката с феникс да се появи в хижата, след като, доколкото ми бе известно, я бяхме виждали единствено аз и баща ми преди десет години, и то на хиляди километри оттук? Шокът и хаосът, последвали смъртта на татко в Загорск, заличиха образа на странната жена и посланието, което бе пъхнала в ръката ми преди играта. Когато много след това се сетих за нея, допуснах, че картичката просто е изчезнала някъде, както си и беше. До днес.
Трябваше да разкарам Вартан Азов — при това бързо, — за да мога да обсъдя някои от тези въпроси с леля. Но преди да измисля как да го сторя, видях, че Лили се изправи над писалището на майка ми и остави За-за на пода. После проследи с пръсти кабела, който водеше от телефона към дупка, пробита отстрани на писалището. Лили дръпна крайното чекмедже, но безуспешно.
— Тия проклети чекмеджета все заяждат — обадих се аз от другия край на стаята. Сърцето ми обаче отново учести ритъма си. Как не се бях сетила досега за нещо толкова очевидно? В чекмеджето се намираше старият телефонен секретар на майка ми. Приближих се до писалището. Лили беше отворила чекмеджето насила с помощта на един нож за писма. Със сигурност не бих желала присъстващите тук да чуват записаните лични съобщения, но както би казала Кий, човек невинаги има избор.
Лили ме погледна и натисна копчето, което включваше записа. Вартан и Нокомис също приближиха.
Първи бяха моите две съобщения, които бях оставила от Вашингтон, после няколко съобщения от леля Лили — главно оплаквания от това, че я карат да предприеме пътуване из „пустошта“, както тя наричаше усамотеното планинско убежище на майка ми. Предстояха обаче няколко неприятни изненади, които започнаха със съобщението от още един поканен на партито. За съжаление, отлично познавах записания глас:
— Катрин, скъпа — прозвуча превзетият говор на най-близката ни съседка тук (отдалечена само на пет хиляди акра от хижата), Розмари Ливингстън. Гласът звучеше още по-фалшиво на издрасканата лента. — Чувствам се УЖАСНО, че се налага да пропуснем ПРЕКРАСНОТО ти парти! Двамата с Базил няма да сме тук. Но Сейдж много ще се радва да дойде — ще го стори с най-голямо желание! А нашият нов съсед помоли да ти предам, че също ще успее да присъства. Чао-чао!
Единственото по-лошо нещо от това да прекарам известно време в компанията на скучния и досаден милиардер Базил Ливингстън и вманиачената му по висшето общество съпруга Розмари беше идеята за среща с претенциозната им дъщеря Сейдж — несменяема Кралица на абитуриентския бал и заслужила председателка на Клуба за извънкласни занимания. Тя ме беше изтезавала в продължение на шест години в гимназията. Опитах се да си представя какво ли представлява Сейдж, изпълнена „с най-голямо желание“.
Поне разполагахме с някакво време, преди тя да ни се изтърси — по всичко личеше, че партито е замислено като соаре, а не като следобеден купон.
Големият въпрос защо Ливингстънови изобщо са били поканени, при положение че майка ми не криеше възмущението си от начина, по който Базил Ливингстън бе натрупал състоянието си за сметка на цялото човечество според нея, оставаше.
С две думи, когато започнал, спекулантът Базил Ливингстън разширил максимално контрола си върху ПДХ (Парите на Другите Хора), закупил огромни територии от Колорадското плато и ги превърнал в петролодобивни райони. В това число влизали и земи, свещени за местните индиански племена, за които все още се водели спорове в съда. Това беше част от „борбата“, вече спомената от Кий.
Що се отнася до поканата, отправена към „новия съсед“, както го бе нарекла Розмари… Какво може да е имала предвид майка й? Тя никога не бе дружала с местните. Това парти започваше все повече и повече да напомня на следобедно събиране в „Алиса в Страната на чудесата“ — никога не знаеш какво може да изпълзи изпод най-близката чаша за чай.