А следващото съобщение — непознат мъжки глас с немски акцент — само потвърди най-лошите ми страхове.
— Grüssgott, mein Liebchen — беше записано на касетката, — ich bedaure sehr…18 Моля да ми простиш лошия английски. Надявам се, че ще разбереш всичко, което искам да кажа. Обажда се старият ти приятел професор Витгенщайн от Виена. Много се изненадах, когато научих за твоето парти. Кога го замисли? Надявам се, че ще получиш навреме подаръка, който ти изпратих. Моля те, отвори го веднага, защото съдържанието му може да се развали. Съжалявам, че не мога да дойда — едно удоволствие, което се налага да пожертвам. В своя защита ще кажа, че отсъствието ми се дължи на факта, че се налага да присъствам на Царския турнир по шах в Индия…
Отново почувствах опасност, натиснах „пауза“ и вдигнах поглед към Лили. За щастие тя засега изглеждаше напълно объркана. Но за мен беше ясно, че в това съобщение висяха твърде много ключови думи. Най-важната сред тях беше, разбира се, думата „шах“.
Колкото до тайнствения „професор Витгенщайн от Виена“, не знам колко време й е трябвало на майка ми да се досети или пък колко ще й е необходимо на Лили да разбере кой е всъщност той. Но независимо от акцента, на мен ми бяха достатъчни едва дванайсет секунди, за да „разбера всичко, което той иска да каже“. Включително и да разконспирирам идентичността му.
Истинският Лудвиг Витгенщайн — бележит виенски философ, напуснал този свят преди повече от петдесет години, беше известен с трудноразбираемите си трудове, какъвто бе прочутия му „Трактат“. По-близо до целта на записаното съобщение обаче стояха други две негови неясни произведения, които той издал сам и разпространявал сред студентите си в Кеймбридж, Англия. Това били две малки тетрадки, подвързани едната със синя, а другата с кафява хартия. По-късно те станали известни като Синята и Кафявата книга. Тяхна тема били езиковите игри.
Двете с Лили естествено познавахме един страстен поклонник на тези игри, който дори бе публикувал един-два собствени трактата по въпроса, включително и един, посветен точно на тези два текста на Витгенщайн. Връзка между двамата беше и фактът, че Витгенщайн, също като нашия познат, бил роден със странна генна аномалия — едното му око било синьо, а другото — кафяво. На секретаря бе записан гласът на моя чичо Слава. Гласът на доктор Ладислаус Ним.
Знаех, че това сбито съобщение, изречено с преправен глас, има жизненоважно значение, което вероятно само майка ми би могла да разбере. Навярно ставаше дума за онова, което я е накарало да напусне дома си точно в момента, в който трябваше да пристигнат разнородните й гости.
Но ако записаното беше тревожно или дори опасно, защо мама бе оставила съобщението на секретаря, а не го беше изтрила? Освен това защо Ним споменаваше шаха — игра, която майка ми презираше? И от която не разбираше нищо? Какво друго би могло да значи всичко това, особено като се имат предвид ключовите фрази на Слава? Изглежда, съобщението не бе предназначено единствено за майка ми. Трябва да бе отправено и към мен.
Преди да довърша мисълта си обаче, Лили отново натисна „старт“ и аз получих търсения отговор:
— Що се отнася до запалването на свещичките върху тортата ти — каза гласът на Ним със смразяващия си виенски акцент, — то мисля, че е време да предадеш запалената кибритена клечка на някой друг. Пази се, когато фениксът отново се надигне от пепелта, защото може да се изгориш…
ПИЙП! ПИЙП! КРАЙ НА ЛЕНТАТА! — изпищя скърцащият телефонен секретар.
И слава богу, защото не бях в състояние да слушам повече.
Нямаше грешка — страстта на чичо ми към езиковите игри, всички тези хитро подбрани ключови думи кодове като „пожертвам“, „царският турнир“, „Индия“ и „защита“… Не, това съобщение категорично бе свързано по някакъв сложен начин с всичко, което се бе случило днес. А да не успея да разбера точното му значение беше ход точно толкова опасен, колкото и фаталната грешка, която бях допуснала в онази игра преди десет години. Разбрах, че на мига трябва да се отърва от касетката, преди застаналият до мен Вартан Азов — или пък някой друг — да има възможността да се сети за тази връзка.
Дръпнах касетката от телефонния секретар, отидох до огнището и я хвърлих в огъня. Гледах как лентата и пластмасовата й кутийка се стапят и бълбукат в пламъците, а адреналинът започна да пулсира зад очните ми ябълки и причини силната туптяща болка в резултат на продължителното взиране в твърде ярък огън.