Выбрать главу

Стиснах очи. Това е най-доброто, което можеш да сториш, ако искаш да прозреш скритото.

Онази последна игра в Русия — същата ужасна партия, която майка ми бе подредила само преди часове вътре в рояла — беше вариант на така наречената на шахматен жаргон „индийска защита с царя“. Бях загубила преди десет години заради груба грешка, в резултат на риска, който бях поела в най-ранен етап на играта. Риск, който в никакъв случай не трябваше да поемам, защото всъщност не бях в състояние да предвидя последиците от него и това докъде могат да доведат те.

Какъв беше рискът ли? Бях жертвала черната си царица.

Сега вече със сигурност знаех, че който или каквото да бе убило баща ми преди десет години, то бе свързано с факта, че бях пожертвала черната си царица. Този факт бе послание, върнало се от миналото да ни преследва. За един миг всичко това блесна с яснота, равна на разликата между черните и белите квадрати на шахматната дъска.

Майка ми се намираше в сериозна опасност, може би толкова сериозна, колкото опасността, застрашаваща баща ми преди десет години. Освен това току-що бе предала запалената кибритена клечка в моите ръце.

Въглищарите

„Подобно на всички други тайни организации, карбонарите, известни още под името «въглищари», претендират, че обществото им съществува от дълбока древност… Подобни организации възникват в много други планински страни и обикновено са обгърнати в тайнственост — съществуват множество примери за това. Верността на членовете един към друг, както и към цялото общество, е толкова голяма, че в Италия се появява фразата «Верен като карбонар»… За да избегнат подозрения в престъпен заговор, карбонарите се занимават с дърводобив и производство на дървени въглища… Разпознават се един друг чрез специални знаци, докосвания и думи…“

Чарлз Уилям Хекеторн, „Тайните общества“

„Трудно ще срещнем сред тайните общества на Италия друго с толкова ясни политически цели като карбонарите. В началото на 20-те години на XIX век те вече са сила не само с местно значение, но формират и свои поделения далеч извън Италия — в Полша, Франция и Германия. Историята на «въглищарите» по техните собствени думи е започнала в Шотландия.“

Аркън Дарау, „История на тайните общества“
„Шотландецът е още жив у мен; и днес съм от Шотландия пленен.“
Байрон19
„Дон Жуан“, песен X

Виареджо, Италия

15 август 1822 г.

Беше разгарът на лятото. Осеян с камъчета, самотният лигурски бряг бе така напечен от палещото слънце на Тоскана, че на него можеше да се изпържи яйце. А бе едва сутринта. Навътре в морето островите Елба, Капрая и Малката Горгона се издигаха над водата подобно на блестящи видения.

В дъгата на брега, заобиколен от високи планини, се бе събрала малка група мъже. За да предпазят конете си от горещината на пясъка, бяха ги завързали в горичката наблизо.

Джордж Гордън, лорд Байрон, бе встрани от останалите, седнал на голяма черна скала, в чието подножие се разбиваха вълните. Прочутият му силует, обезсмъртен на толкова картини, се открояваше ясно на фона на искрящото море. Скритата деформация на крака едва не му попречи да слезе от каретата тази сутрин. Бледата бяла кожа, заради която получи прякора Алба, бе засенчена от широкопола сламена шапка.

За съжаление, от мястото си на скалата лордът имаше отлична видимост и наблюдаваше и най-малките подробности на отвратителната сцена на плажа. Робъртс — капитан на „Боливар“, кораба на Байрон, останал на котва в залива, надзираваше издигането на грамадна открита клада. Едуард Джон Трелони, доверен секретар на лорда, известен още като Пирата заради мургавата си дива хубост и ексцентричните си навици, бе закрепил вече метална клетка, която да служи за скара.

Шестима войници от близкия град Лука извадиха тялото от временния гроб, изкопан набързо на мястото, където вълните го бяха изхвърлили. Трупът почти бе изгубил приликите с човешко същество — лицето бе изядено от рибите, разложената покрита с тъмни петна плът бе придобила зловещ индигов оттенък. Бяха го разпознали по характерната къса куртка и малкото томче със стихове в джоба.

Поставиха тялото в клетката, качена върху клони от балсамово дърво и плавей, събран от плажа. Обясниха на Байрон, че присъствието на войниците е задължително при подобна процедура, за да е сигурно, че след това ще бъде извършена надлежна кремация. Така се предотвратяваше опасността от разпространяване на донесената от Америка жълтата треска, която в момента върлуваше по италианските брегове.

вернуться

19

Байрон, Джордж Гордън. Дон Жуан. Превод Любен Любенов. С., НК, 1986. — Б.пр.