Това бе поема, в която Байрон никога не се бе задълбочавал. Самият Кийтс не я харесваше достатъчно, за да я довърши. Но фактът, че Шели си бе направил труда да държи книгата до сърцето си дори в смъртта, се видя особено важен на лорд Байрон. Приятелят му бе отбелязал един пасаж от поемата и това със сигурност също имаше някакво скрито значение:
В този прибързан край на поемата, чиято съдба бе да остане недовършена, богът на слънцето сякаш се самозапалваше и потъваше в забвение, обвит в кълбото на собствените си пламъци — точно като птицата феникс. И като клетия Пърси, принесен в жертва на погребалната клада.
Но при намирането на книгата очевидно никой не забеляза най-важното. Там където Кийтс, изглежда, бе оставил перото си, Шели бе взел своето и бе изрисувал внимателно малък знак в страничното поле на страницата — нещо като гравюра: рамка и вписано изображение. Мастилото бе избеляло от продължителния престой в солената вода, но Байрон бе сигурен, че ще успее да разгадае рисунката, ако се вгледа внимателно. Точно затова бе донесъл книгата тук тази сутрин.
Откъсна страницата и прибра обратно томчето в джоба си. После заоглежда внимателно нарисувания от приятеля му знак. Шели бе начертал триъгълник, с три вписани малки кръгчета, всяко оцветено в мастило с различен цвят.
По ред причини Байрон добре познаваше тези цветове. Първо, те бяха негов собствен хералдически знак — цветовете на шотландския му род по майчина линия, който можеше да бъде проследен до времената преди норманското нашествие. Въпреки че рождението не се избира, фактът, че лорд Байрон винаги гордо демонстрираше родовите си цветове, не му бе помогнал особено да живее спокойно в Италия. В тях бе боядисана огромната му карета, изработена по подобие на каретата на покойния детрониран владетел на Франция, император Наполеон Бонапарт. Но Байрон най-добре от всички знаеше, че на таен или езотеричен език трите цвята означаваха и нещо много повече.
Трите окръжности, нарисувани от Шели, бяха оцветени в черно, синьо и червено. Черното бе цветът на въглена — езотеричният символ за „вяра“. Синьото символизираше дима и означаваше „надежда“. Червеното бе пламъкът и значеше „милосърдие“. Събрани заедно, трите цвята представяха пълния кръговрат на живота на огъня. А когато бяха изобразени така, както тук — вписани в триъгълник: универсалният знак за „огън“, те означаваха унищожението на стария свят чрез пламък, така както го е описал евангелист Йоан в „Откровение“, и възцаряването на нов ред на земята.
Същият този символ — три разноцветни кръга, вписани в равностранен триъгълник — бе избран за таен знак на едно конспиративно общество, което възнамеряваше да извърши точно такава тотална революция. Най-малкото да я извърши в Италия. Членовете му се наричаха карбонари. „Въглищарите“.
В резултат от двайсет и петте години революция, ужас и размирици във Франция, разтърсили цяла Европа, вече имаше само един слух, по-страшен от слуха за наближаваща война. Това бе слухът за вътрешен метеж, за бунтовно движение отвътре, което се стреми към независимост от всички земни владетели, от всякакъв вид външно наложена власт.
През последните две години Джордж Гордън, лорд Байрон, живееше под един покрив с омъжената си венецианска любовница Тереза Гуичоли — наполовина по-млада от него, прогонена от Венеция заедно с брат си, братовчед си и баща си. Във Венеция бе останал само съпругът й рогоносец.
Тримата бяха от печално известното семейство Гамба — вестниците ги наричаха „гамбитите“ — високопоставени членове на обществото на карбонарите, тайната група, заклела се вечно да враждува с всички форми на тирания. Техният последен бунт по време на миналогодишния карнавал, целящ прогонването на австрийските владетели от Северна Италия, бе неуспешен. Единственият резултат беше, че семейството вече бе прогонено от три италиански града. Байрон неотстъпно ги следваше където и да се преместеха.