Выбрать главу

По тази причина всички контакти на лорда — лични или чрез писма — се следяха усърдно и за тях се докладваше на официалната власт и в трите части на Италия — на австрийските Хабсбурги на север, на испанските Бурбони на юг и дори във Ватикана, папската държава.

Лорд Байрон бе таен предводител на Cacciatori Mericani или „Американците“, както наричаха един от клоновете на тайното общество. Той бе дал средства за оръжието и амунициите за последния неуспешен бунт на карбонарите. Бе направил дори нещо повече.

Осигури на приятеля си Али паша ново тайно оръжие за борбата му срещу османските турци — многозарядната пушка, изработена в Америка по идея на самия Байрон.

Финансираше и Hetairia ton Philikon, „Приятелското общество“ — тайна група, подкрепяща непрестанния натиск за прогонване на турците от Гърция.

Лорд Байрон бе онова, от което властниците трябваше да се страхуват най-силно — бе станал неумолим враг на всички тирани и техните режими. Силните на деня отлично разбираха, че лордът е вдъхновението, от което всяко недоволство се нуждае. Освен това бе достатъчно богат, за да финансира сам подобно начинание.

Но през последната година и трите опита за бунт срещу властта бяха жестоко смазани, гърлото им бе прерязано — в пряк и преносен смисъл. Ето, Али паша бе загинал преди седем месеца и Байрон бе узнал, че тялото на приятеля му е погребано на две места — трупът в Янина, а главата — в Константинопол. Седем месеца. Защо му бе трябвало толкова време, за да прозре всичко? Нещата му се бяха изяснили едва тази сутрин.

Бяха минали почти седем месеца от смъртта на Али паша, а все още нямаше никаква вест, нито знак… Отначало Байрон бе сметнал, че е настъпила промяна в плана. Толкова много неща се промениха през последните две години, когато Али живя затворен в Янина. Но пашата се бе заклел, че ако някога изпадне в беда, ще издири Байрон на всяка цена чрез мрежата си от тайни агенти — най-многочислената и могъща организация от този тип, създавана някога.

А ако и това се окажеше невъзможно, пашата бе решил в последния си час да се самоунищожи заедно с великата крепост Демир Куле, с всичките й съкровища и с последователите си и дори с любимата си прекрасна Василики, за да не позволи нищо в палата му да стане плячка на турците.

Ето че Али паша бе мъртъв, а според информацията на Байрон Демир Куле стоеше непокътната. Независимо от всичките си усилия, лордът все още не бе успял да разбере нищо за съдбата на Василики и на останалите, които били отведени в Константинопол. Байрон така и не получи и предмета, който той и карбонарите трябваше да пазят.

Томчето с поезия на Пърси, изглежда, бе единствената следа. Ако Байрон бе прав, то в рисунката с триъгълника се съдържаше само половината от цялото послание. Другата половина бе в самата поема, в пасажа от „Падането на Хиперион“, който Пърси бе отбелязал. При сглобяване на двете части пълното послание гласеше:

„Старият слънчев бог ще бъде унищожен от много по-опасен пламък. От вечния пламък.“

Байрон веднага схвана, че ако това е вярно, то самият той има най-много причини да се бои. Трябваше да действа, при това бързо. Защото, ако Али паша бе загинал и не бе унищожил крепостта — лордът на бе получил вест нито от Василики, нито от приближените му шейхове бекташи — и ако Пърси Шели е бил прогонен от двореца на Байрон в Пиза и хвърлен в пастта на бурята, за да срещне смъртта си, то всичко това можеше да означава само едно: някой вярваше, че шахматната фигура е достигнала местоназначението си и в момента се намира в ръцете на Байрон. Този някой обаче не беше от спасилите се от Янина.

Какво всъщност се бе случило с изчезналата Черна царица?

Байрон искаше да се усамоти, да помисли и да състави план за действие, преди останалите да пристигнат на кораба с праха на Шели. Може би вече бе твърде късно.

Смачка в ръката си страницата с посланието. Прие обичайното си изражение на безучастно презрение, надигна се от мястото си и закуцука мъчително по пясъка към Трелони, който още се занимаваше с огъня. Мургавите налудни черти на „Лондонския корсар“, както още наричаха секретаря му, бяха почернели допълнително от саждите. С блестящите си бели зъби и увиснали мустаци човекът изглеждаше направо луд. Байрон потръпна и хвърли смачканата хартия в пламъците. Изчака, докато се убеди, че е изгоряла напълно, и се обърна към останалите:

— Не повтаряйте този фарс с мен — каза той. — Оставете моя труп да изгние там, където е паднал. Признавам, че този езически ритуал в памет на един мъртъв поет истински ме потресе. Имам нужда от малка промяна, за да пречистя съзнанието си от видения ужас.