Лордът се извърна с лице към вълните, като преди това кимна на капитан Робъртс, потвърждавайки предишната им уговорка да се срещнат на кораба, и захвърли широкополата си шапка. Сетне съблече ризата си и се хвърли във водата. С мощни загребвания заплува през вълните. Пладне бе далеч, а водата вече беше топла като кръв. Слънцето опари светлата кожа на Алба. Трябваше да измине разстояние от два километра до „Боливар“ — нищо работа за човек, вече пресякъл с плуване Босфора. Времето обаче щеше да му е достатъчно, за да прочисти главата си и да помисли спокойно. Ритъмът на загребванията и водата, заливаща раменете му, успокоиха вълнението, но мислите му продължаваха да се връщат към един-единствен въпрос.
Колкото и да разсъждаваше и независимо колко невероятна му се виждаше самата идея, Байрон се сещаше само за един човек, за когото можеше да се отнася посланието на мъртвия Шели. Една жена. Само тя можеше да притежава следа за съдбата на изчезналото съкровище на Али паша. Байрон никога не я бе срещал, но славата й се носеше.
Богата вдовица, италианка по рождение. Лордът знаеше, че собственото му значително състояние бледнее пред нейното. Някога името й гърмяло из Европа, но днес тя живееше в почти пълна изолация в Рим. Говореше се, че на младини, възседнала жребеца си и добре въоръжена, се биела храбро за освобождението на родната си земя от чужденците — вършела точно онова, което Байрон и въглищарите се опитваха да правят днес.
Независимо от личния й принос към каузата на свободата, тази жена бе майка на последния в света подобен на титан „слънчев бог“, такъв, какъвто го бе описал Кийтс. Синът й бе император тиран, чието кратковременно властване бе изтерзало цяла Европа, преди да изгори в собствените си пламъци. Също като Пърси Шели. В крайна сметка, синът на тази жена бе успял единствено да посее насила отново в европейските земи опасното семе на монархизма. Той бе умрял преди почти година в мъки и в пълна забрава.
Байрон чувстваше как слънцето пари голата му кожа и гребеше все по-силно, за да достигне по-скоро кораба. Знаеше, че ако заключенията му са правилни, не му е останало никакво време за губене. Веднага трябваше да приведе в действие плана си.
Каква ирония само, синът на тази римска вдовица бе жив, и днес, на 15 август, щеше да бъде рожденият му ден — ден, честван из цяла Европа през последните петнайсет години, до смъртта му.
Жената, за която Байрон вярваше, че държи ключа към местонахождението на изчезналата Черна царица на Али паша, бе майката на Наполеон — Летиция Рамолино Бонапарт.
Палацо Ринучини, Рим
8 септември 1822 г.
„Тук, около италианския вулкан, все още прехвърчат само искри, но земята е нажежена, а въздухът — зноен… Хората се вълнуват и това ще доведе Бог знае до какво… Времената на кралете свършват. Кръвта ще се лее като вода, а от пролетите сълзи ще се издигне влажна мъгла; в крайна сметка народите ще победят. Аз няма да доживея да видя това, но съм убеден, че ще се случи.“
Утрото бе топло и меко, но мадам Мер бе наредила огънят да гори във всички камини в палацото и във всички стаи да горят свещи. Великолепните обюсонски килими бяха изтъркани, прахта бе избърсана от статуите, изобразяващи любимите й деца, дело на прочутия Канова21. Слугите бяха облечени в най-хубавите си зелено-златни ливреи, а брат й, кардинал Йозеф Феш, скоро щеше да пристигне от разположения наблизо дворец Фалкониери, за да й помогне при посрещането на гостите, за които домът на мадам Мер неизменно се отваряше веднъж годишно. Днес бе важен ден от календара и мадам Мер бе дала обет винаги да го почита. Днес бе Рождество Богородично.
Изпълняваше обета си вече повече от петдесет години — от деня, в който бе положила клетвата си пред Светата Дева. Любимият й син се бе родил на празника Възнесение Богородично — слабичко мъничко бебе, дошло внезапно и неочаквано рано, когато тя — младата Летиция, едва на осемнайсет години — бе загубила вече две деца. В онзи ден тя обеща на Светата Дева да почита всяка година нейното рождение и да повери децата си на милостта й.
Бащата на детето бе настоял то да бъде кръстено Неаполус, на името на някакъв слабо известен египетски мъченик, вместо Карло-Мария, както искаше Летиция. Тя обаче се постара всяка от дъщерите й след това да носи името на Девата: Мария-Анна, известна по-късно като Елиза, велика херцогиня на Тоскана, Мария-Паула, наречена Полин, бъдещата принцеса Боргезе, и Мария-Анунциата, преименувана на Каролин, кралица на Неапол. А нея самата всички наричаха мадам Мер — нашата майка и повелителка22.
21
Антонио Канова (1757–1822) — италиански скулптор, един от основните представители на неокласицизма. — Б.пр.