Девата бе благословила всичките й дъщери с красота и здраве, а брат им, станал известен по-късно като Наполеон, им беше осигурил богатство и власт. Но всички тези дарове се бяха разпилели, подобно на досадните мъгли, които Летиция помнеше от родния си остров Корсика.
Тази сутрин мадам Мер обикаляше из пълните с цветя и запалени свещи стаи на огромното си жилище в Рим и чувстваше, че нейният свят няма да просъществува още дълго. Сърцето й биеше учестено в предчувствие, че днес може би за последен път ще отдаде своята почит към Девата. Летиция бе вече старица, останала почти напълно сама, членовете на семейството й бяха или починали, или разпръснати по света, самата тя носеше неизменно траурна черна рокля и живееше сред чужди хора, на чуждо място, където важни бяха само преходни неща — пари, вещи, спомени.
Един от тези спомени обаче внезапно се бе върнал от миналото, за да я преследва.
Тази сутрин тя получи послание. Бяха й донесли бележка от човек, когото тя нито беше виждала, нито бе чувала през всичкото това време на възход и падение на Наполеоновата империя, от онзи ден преди повече от трийсет години, в който тя и семейството й напуснаха планините на Корсика. Бележка от човек, за когото Летиция вярваше, че вече не е сред живите.
Тя измъкна бележката от корсажа на черната си рокля и отново я прочете — може би за двайсети път откакто я бе получила тази сутрин. Нямаше подпис, но бе пределно ясно от кого е. Бе написана с древната азбука тифинаг на берберския език тамашек — езика на туарегите от дълбините на пустинята Сахара. Този език бе таен код, използван от един-единствен човек всеки път, когато той искаше да установи връзка със семейството си в Европа.
По тази причина мадам Мер бързо изпрати да повикат брат й, кардинала, за да успее той да дойде преди останалите гости. Беше го помолила да доведе със себе си и англичанката — една друга Мария, която наскоро се бе завърнала в Рим. Само те двамата можеха да помогнат на Летиция в тази ужасна беда.
Защото, ако мъжът, написал бележката, когото всички познаваха като Сокола, наистина се бе завърнал от мъртвите, Летиция добре знаеше какво ще й се наложи да стори.
Въпреки топлината на множеството огньове в стаите мадам Мер почувства внезапната ледена тръпка, дошла от дълбините на собственото й минало. Тя отново прочете бележката:
„Жар-птица се е надигнала. Осмицата се завръща.“
Тасили Н’Аджер, пустинята Сахара
Есенното равноденствие, 1822 г.
Изправен на високия разлат хълм, Шарло оглеждаше огромната червена пустиня. Белият му бурнус плющеше на вятъра като криле на голяма бяла птица. Дългата му коса с цвета на медночервените пясъци, които се простираха пред него, се вееше свободно. Никъде другаде по земята не съществуваше пустиня с цвят на кръв. Цветът на живота.
На тази негостоприемна висока скала в сърцето на Сахара живееха само орли и диви кози. Това невинаги е било така. Зад гърба му легендарните скали на платото Тасили бяха украсени с релефи и рисунки на повече от пет хиляди години. Керемиденочервени, ръждиви, с цвят на охра, кестеновокафяви, бели — рисунките разказваха историята на пустинята и на онези, които я бяха обитавали, преди да ги погълнат мъглите на времето. История, която продължаваше и днес.
Тук се бе родил. Тук беше за него онова, което арабите наричат ватар — „родна земя“, — макар да не бе стъпвал по тези места от бебе. Тук е започнал животът ми, помисли Шарло. Той бе роден в Играта. Тук навярно беше и предопределеното място, където Играта трябваше да свърши, особено сега, след като бе разрешил загадката. Точно затова се бе върнал в тази древна пустош, изтъкана сякаш от блестящи светлини и от мрачни тайни. Върнал се бе, за да открие истината.
Берберите вярваха, че неговата съдба е да разреши загадката. Раждането му е било предсказано. Най-древната берберска легенда разказваше за дете, родено по-рано от определеното време, дете със сини очи и червена коса, и с дар на ясновидец. Шарло затвори очи и вдъхна мириса на мястото — мирис на пясък, сол и сяра, който пробуждаше най-старите му спомени.