— Александра, трябва да ме изслушаш, страшно важно е — каза той. — Знам неща, които държа да ти кажа. Ключови факти. Трябва да поговорим — веднага, — преди да си се заела с отварянето на още шкафове и чекмеджета.
— Няма за какво да говорим — отрязах го аз с горчивина, която изненада и самата мен. Изтръгнах се от хватката му. — Не знам какво, за бога, правиш тук и защо изобщо майка те е поканила…
— Аз знам защо ме е поканила — прекъсна ме Вартан. — Макар никога да не съм говорил с нея, не беше нужно много, за да се досетя. Тя се нуждаеше от информация, ти също. Аз съм единственият човек, който беше там в онзи ден и който може да съобщи нещо по въпроса.
Нямаше нужда да питам какво има предвид под там, нито пък за кой точно ден става дума. Но бях съвсем неподготвена за това, което последва:
— Екси, как не разбираш? Трябва да говорим за убийството на баща ти.
Сякаш ме удариха в стомаха — за миг останах без дъх. През последните десет години, изминали от времето, когато играех шах, никой не ме бе наричал Екси. Това беше галеното име, което татко предпочиташе — съкратено от Алекси. Чух го сега, при това придружено с „убийството на баща ти“, и това ме обезоръжи напълно.
Ето го отново — онова, за което никога не говорехме, онова, за което никога не мислех. Потиснатото ми минало бе успяло да проникне в смазващо тясното, задушаващо пространство на антрето и ме гледаше в очите с ужасяващото си украинско хладнокръвие. Както обикновено, отвърнах с пълно отричане на фактите:
— Убийство ли? — поклатих глава недоверчиво. Сякаш движението можеше да направи въздуха в антрето по-свеж. — Но руските власти твърдяха, че смъртта на баща ми е нещастен случай, че охранителят на покрива го е застрелял погрешка, решавайки, че се опитва да избяга, след като е откраднал нещо ценно от съкровищницата.
Неочаквано тъмните очи на Вартан Азов се изпълниха с внимание и той ме погледна с интерес. В тях светеше виолетов блясък, подобен на раздухани въглени.
— Може би баща ти наистина е бягал от съкровищницата с нещо ценно — каза той бавно, сякаш току-що бе открил някакъв таен ход, някаква непочтена тактика, която досега не е забелязал. — Може би баща ти е бягал с нещо, чиято ценност самият той тъкмо е бил осъзнал напълно. Но каквото и да се е случило онзи ден, Александра, сигурен съм, че майка ти никога не би ме помолила да пропътувам такова разстояние и да дойда на това усамотено място, при това в компанията на Лили Рад и твоя милост, ако не е вярвала, че смъртта на баща ти преди десет години е пряко свързана с убийството на Тарас Петросян в Лондон само преди две седмици. Аз например вярвам, че такава връзка има.
— Тарас Петросян! — извиках аз. Вартан ме накара да замълча с бързо движение по посока на затворената врата към вътрешността на къщата.
Тарас Петросян беше богатият предприемач и бизнесмен, организирал руския турнир преди десет години! Той беше там, в Загорск онзи ден. Не знаех почти нищо друго за този човек, но със споменаването на името му Вартан Азов — арогантно копеле, или не — беше привлякъл напълно вниманието ми.
— Как е бил убит Петросян? — запитах. — И защо? Какво е правел в Лондон?
— Организираше голяма шахматна проява там, с гросмайстори от всички страни — отвърна Вартан. Едната му вежда беше леко повдигната, сякаш допускаше, че аз би трябвало вече да знам всичко това. — Петросян избяга в Англия преди няколко години с много пари. Това стана, когато руската държава сложи ръка върху създадената от него корумпирана капиталистическа структура. Същото се случи по онова време и с много други олигарси. Независимо какво си е въобразявал, бягството му не го спаси. Преди две седмици бе намерен мъртъв в леглото на луксозния си апартамент в хотел в Мейфеър. Смята се, че е бил отровен — стар и изпитан начин на действие на руските служби. Петросян често говореше срещу руските силовики. Ръката на тази организация обаче е твърде дълга — тя достига до всички, които желае да накара да замълчат…
Видял, че съм объркана от употребеното название, Вартан добави:
— На руски „силовики“ означава „силовите служби“. Това е организация, която замести КГБ веднага след като съветският строй се срина. Днес се наричат БФС — Бюро за федерална сигурност. Членовете и методите им на работа обаче си останаха непроменени. Само името е ново. Много по-могъщи са, отколкото КГБ изобщо е било, те са като държава в държавата, никой не ги контролира. Смятам, че силовиките са отговорни и за смъртта на баща ти — в края на краищата охранителят, който го застреля, със сигурност е работел за тях.